Светослав настоя тихо, но категорично, че има право да знае всичко докрай.
Утрото се оказа напрегнато и тежко. Олга Цветанова се движеше из кухнята и приготвяше закуската с машинални жестове, Антон Валентинов мълчаливо прелистваше новините на телефона си, а Румен Пловдивски водеше приглушен разговор по мобилния апарат в коридора. Калина Яворова седеше на масата с чаша кафе, втренчена в празното пространство, докато Светослав Лъвов наблюдаваше всички с усещането, че е попаднал в чужд, несигурен свят.
След признанията от предната вечер той не успяваше да подреди чутото. Разказът на Калина звучеше болезнено, но и недоизказано. Спорове с мащехата, изчезнали часовник, обвинения в кражба… Всичко това приличаше на повод, а не на истинската причина за бягството и скъсването на връзките.
– Светослав, може ли да поговорим за миг? – Олга му посочи с глава към балкона.
Останали насаме, тя извади от джоба си малък, изтъркан фотоалбум, едва колкото длан.
– Това са детските снимки на Калина. Винаги ги носех със себе си. Надявах се, че някой ден ще я намеря и ще ѝ ги дам.
Светослав пое албума внимателно. От първата страница го гледаше усмихнато момиченце с две плитки – толкова приличащо на Калина, че нямаше място за съмнение.
– Тя беше най-голямата от нас – прошепна Олга. – Когато майка ни почина, Калина беше на осемнайсет, аз – на тринайсет, а Антон – на шестнайсет. Тя пое грижата за нас, докато Румен беше по работа. После в живота ни се появи Жулиета Ангелова…
– Новата съпруга на баща ви – кимна Светослав, вече чувал това име.
– Точно така. От самото начало не понасяше Калина. Казваше, че се държи като командир, а всъщност тя просто беше свикнала да носи отговорност. С времето напрежението растеше, докато не избухна историята с часовника.
– Бабиният, нали?
– Да. Стар, семеен. Изчезна безследно, а Жулиета обвини Калина. Твърдеше, че я е видяла да го разглежда малко преди това.
Светослав прелисти още една страница – тийнейджърката Калина с китара, до нея по-малките Олга и Антон.
– Какво стана след това?
Погледът на Олга се задържа върху него.
– Антон застана на страната на Жулиета. Каза, че и той е видял Калина с часовника. А аз… аз замълчах. Страхувах се.
– Вярно ли е, че си ме търсил през всичките тези години? – гласът на Калина прозвуча остро в коридора, където тя застана срещу Антон.
Закуската беше приключила. Светослав вече бе тръгнал за работа, а Румен Пловдивски и Олга Цветанова излязоха по ангажименти около наследството. Братът и сестрата останаха сами.
– Да – отвърна Антон кратко, без да я поглежда.
– Защо? Заради имуществото ли?
– Не само. Исках да ти поискам прошка. Трябваше да го направя преди десет години, но гордостта ми попречи.
Калина скръсти ръце.
– За какво точно?
– За лъжата на семейния съвет. Не съм те виждал да взимаш часовника. Изобщо нищо не видях. Просто Жулиета умееше да внушава.
– Значи ѝ повярва, а не на мен?
Антон въздъхна тежко.
– Бях на двайсет и пет и бях заслепен. Тя беше съпруга на баща ни, но само с пет години по-голяма от мен. Флиртуваше, манипулираше ме.
– Ти и Жулиета?.. – очите на Калина се разшириха.
– Нищо не се случи, но се надявах – усмихна се горчиво той. – Обеща ми, че ако застана срещу теб, ще убеди баща ни да ме пусне да уча в Габрово. Повярвах като глупак.
– И изпълни ли обещанието си?
– Разбира се, че не. След като ти си тръгна, тя овладя всичко у дома. Започна да настройва баща ни и срещу мен, и срещу Олга. Година по-късно той се разведе с нея, но беше късно – ти вече беше изчезнала от живота ни.
Вечерта Светослав се прибра по-рано от обикновено. Мислите за роднините на съпругата му не му даваха покой и работата не спореше.
В апартамента цареше тишина. В хола Румен Пловдивски дремеше в креслото, от кухнята се чуваше тихото пеене на Олга, която готвеше. Калина и Антон не се виждаха.
– На балкона са – каза Олга, сякаш прочела мислите му. – Говорят си повече от час.
Светослав кимна и се приближи.
– Да помогна ли с вечерята?
– Ще се радвам – усмихна се тя. – Нарежи зеленчуците.
Работиха мълчаливо, докато той не наруши тишината:
– Олга, каква е истината? Калина разказва едно, Антон – друго. Къде е тя?
Олга остави тенджерата и се обърна към него.
– Истината е, че всички носим вина. Всеки по свой начин. Аз бях дете, но знаех, че Жулиета лъже за часовника. Видях я да рови в бабината кутия. Мълчах, защото ме заплаши, че ще ме прати в интернат, ако не „си знам мястото“.
– А Румен Пловдивски? Наистина ли не е забелязал нищо?
– Беше заслепен – отвърна тъжно Олга. – Млада, красива жена му обърка главата и той ѝ повярва повече, отколкото на собствените си деца. Но след като Калина си тръгна, той страдаше най-много и години наред я търсеше, защото една семейна лъжа се оказа достатъчна да разруши всичко.
