– Кои пък сте вие? – Светослав Лъвов се вкамени на прага на собствения си апартамент, с ключовете още стиснати в дланта, а чантата за документи бавно се смъкна от рамото му.
Срещу него стояха трима непознати: висок мъж около шейсетте със сребристи слепоочия, младеж с ясно очертана трапчинка на брадичката и млада жена с дълга кестенява коса. В чертите им имаше нещо смущаващо познато, макар Светослав да беше напълно убеден, че никога досега не ги е срещал.
– Ние сме семейството на Калина – уверено заяви младият, като пристъпи напред. – А ти сигурно си съпругът, за когото дори не подозирахме.
Подът сякаш се разклати под краката на Светослав. Семейството на Калина? Какво семейство? За пет години брак тя нито веднъж не беше споменала за роднини, освен краткото: „Израснах в дом за деца, нямам никого.“
– Калина вкъщи ли е? – попита момичето и надникна зад рамото му.
– Не… още е на работа – отвърна той машинално, неспособен да подреди мислите си. – Вие наистина ли сте ѝ…
– Антон Валентинов – представи се младежът и протегна ръка. – Брат ѝ съм. Това е Олга Цветанова, най-малката ни сестра, а той е Румен Пловдивски – нашият пастрок.
– Няма ли да ни поканиш вътре? – намеси се по-възрастният мъж с тих, премерен тон. – Разказът е дълъг, а стълбището не е най-удобното място за такъв разговор.
– Не мога да го проумея – по-късно Светослав седеше на ръба на дивана и нервно почукваше с пръсти по коленете си. – Пет години сме женени, а за вас не съм чувал и дума.
Антон и Олга си размениха погледи.
– С Калина отношенията ни са… трудни – промълви той след пауза. – Не сме се виждали почти десетилетие. Тя напусна дома, когато беше на двайсет и седем.
– Защо? Какво се случи?
– Историята е заплетена – въздъхна Олга. – И не сме дошли без причина. Откриха се документи за наследство от баба ни. Калина трябва да знае.
– Обаждах се на всички стари телефони – допълни Румен Пловдивски. – После чрез познати разбрах, че се е омъжила и е сменила фамилията си.
Светослав започна да обикаля из стаята, опитвайки се да подреди парчетата. Жената, която смяташе, че познава до съвършенство, изведнъж се оказа загадка. Брат, сестра, пастрок – цяла премълчана история.
– Разбирам те – каза Олга и се приближи. – Но е важно да говорим с Калина. Кога ще се върне?
Преди да успее да отговори, ключът в бравата щракна.
– Какво правите тук? – Калина Яворова замръзна на вратата. Лицето ѝ побеля така рязко, че луничките по носа ѝ изпъкнаха като тъмни петънца.
– Калина… – тихо произнесе Румен и направи крачка към нея.
– Не! – тя вдигна ръка, за да го спре. – Питам какво правите в моя дом?
Светослав никога не я беше виждал такава. Обикновено спокойна и уравновесена, сега изглеждаше като човек, срещнал призрак.
– Калинче… – започна Олга.
– Не ме наричай така! – отсече тя. – Десет години мълчание и сега се появявате? Защо?
– Баба Магдалена Бургаска почина – каза Антон, без да отклонява поглед. – Преди три месеца. В завещанието е записано, че къщата и земята са за всички внуци. Нужно е и твоето участие.
Калина стисна устни, после погледна към съпруга си.
– Ти ги пусна?
– Не знаех… казаха, че са твое семейство – промълви Светослав объркано.
– Аз нямам семейство – отсече тя и се обърна към гостите. – Съжалявам за баба. Но се отказвам от наследството в полза на Антон и Олга. Уредете всичко без мен.
– Не става дума само за имоти – каза тихо Румен. – Магдалена остави писмо за теб. Пожела да го получиш лично.
По-късно вечерта, след като неканените гости се настаниха в хола с помощта на разтегателния диван и надуваемия матрак, Светослав и Калина останаха сами в спалнята.
– Защо никога не ми разказа за тях? – попита той, стараейки се гласът му да остане спокоен.
Калина седеше на леглото и държеше неотворения плик.
– За мен те престанаха да съществуват преди десет години – каза глухо. – Започнах отначало.
– Но ти твърдеше, че си израснала в дом!
– Излъгах – отвърна просто тя. – Така беше по-лесно.
– По-лесно? – Светослав поклати глава. – Лъжата ли е по-лесният път?
– Да, Светославе! – в гласа ѝ затрепериха сълзи. – По-лесно е да кажеш, че си сама, отколкото да обясняваш защо си избягала от близките си и си сменила името!
– Какво са ти направили?
Тя замълча дълго, прокарвайки пръст по ръба на плика.
– Предадоха ме – прошепна накрая. – А когато предателството идва от най-близките, болката е непоносима.
Светослав седна до нея и тихо, но твърдо каза, че иска да чуе цялата истина и я помоли да му разкаже всичко от самото начало.
