Калина Цветанова беше застинала в просторната входна зала, без да знае къде да дене ръцете си. Пръстите ѝ трепереха, а от подгъва на палтото още се стичаше солената течност от бурканите, оставяйки лепкави петна по светлия мрамор. Никога досега не беше попадала в подобен дом — високи тавани, приглушено осветление и такава тишина, че можеше да чуе собственото си дишане.
Мъжът, който се представи като Христофор Симеонов, говореше с лекаря по телефона кратко и отсечено. Нито една излишна дума. Това не беше тон на молба, а на заповед. След като приключи разговора, той се обърна към Калина Цветанова и за пръв път я погледна истински. Не като към улична продавачка, а като към човек.
— Име?
— Калина… Калина Цветанова — побърза да се поправи тя.
— На колко си?
— На деветнадесет.
Той леко кимна, сякаш си отбелязваше нещо наум.
— Ще оставаш тук през нощта. Ще се грижиш за дъщеря ми. Ще изпълняваш всичко, което лекарят нареди. Можеш ли?
Калина Цветанова преглътна. Искаше да каже „не“. Да обърне гръб и да избяга. Но пред очите ѝ отново изплуваха строшените буркани, лицето на баба ѝ и празната маса у дома.
— Мога — отвърна тихо тя.
Момиченцето се казваше Рая Велизарова. Почти не отваряше очи, дишането ѝ беше тежко и накъсано. Понякога тялото ѝ потреперваше, а от устните ѝ се откъсваха несвързани думи. Младата гледачка, която беше тук преди това, набързо си събра нещата и си тръгна, без дори да срещне погледа на Калина Цветанова.
— Отказа — каза кратко Христофор Симеонов. — Уплаши се от отговорността.
Нощта се проточи безкрайно. Калина Цветанова седеше до леглото, стискаше студената детска длан и броеше вдишванията. Едно… две… три… Понякога Рая Велизарова отваряше очи и я гледаше право — със страх, какъвто имат децата, когато усещат близостта на смъртта, без да разбират самата дума.
— Няма да си тръгнеш, нали? — прошепна внезапно детето.
— Не — излъга Калина Цветанова и веднага добави: — Тук съм.
Към разсъмване температурата на Рая Велизарова рязко се покачи. Калина Цветанова започна да тича между банята и стаята, опитвайки се да си припомни всичко, на което я беше учила баба ѝ, за да направи каквото е по силите ѝ до идването на утрото.
