Всичко вътре изглеждаше спокойно и подредено: Елица Борисова беше настанена на ниското столче до леглото и слушаше съсредоточено как Красимира Бургаска ѝ чете „Седемте подземни владетели“, като от време на време детето поправяше интонацията ѝ или задаваше въпрос. Милена Радославова остана за миг на прага, без да се обажда, просто се наслаждаваше на гледката.
— Благодаря ти, мамо… не те е изморила много, нали? — прошепна тя най-накрая.
— Какви ги говориш? — усмихна се Красимира. — Тя първо ми прочете цяла страница, без да сгреши, а после си разменихме ролите. Сега аз чета, а тя слуша. А ти как си? Изглеждаш изтощена. Седни малко, отдъхни, ще ти направя чай.
На връщане към дома Елица не млъкна нито за секунда — цялото ѝ внимание беше заето от мисли за Красимира Бургаска.
— Като порасна, ще стана лекар, точно като нея — заяви тя сериозно. — И ще я излекувам, обещавам! Само не разбирам защо тя самата не може да се оправи?
Тъкмо тогава от храстите изскочи черен котарак, спря за миг, впери очи в Милена и после изчезна по алеята. Жената усети как ѝ мина лека тръпка — лош знак, мина ѝ през ума. След секунда обаче си спомни за онова ведро с малини и веднага се поправи: не, по-скоро е на късмет.
Пред входа ги настигна съседът — Борис Велизаров, добродушен човек, който често поправяше колелата на децата и ги черпеше с ябълки от вилата си.
— Да не сте видели един черен котарак? — попита той задъхано. — Измъкна се, проклетникът…
— Натам побягна — посочи Елица без колебание.
— Благодаря ви! Домашен е, никога не е излизал. Само за малко оставих вратата отворена — поръчах нов диван, а той хоп и навън!
— Елате, ще ви покажа точно къде! — възкликна момичето и го хвана за ръката.
Милена тръгна след тях, макар да ѝ беше малко неудобно. Котаракът накрая беше открит — беше се покатерил на тънка офика и виеше от страх. Борис опита да се качи, но клоните не издържаха. Наложи се да повдигнат Елица, която успя да го достигне и да го свали, макар че той я одраска по ръката.
— Трябва да се дезинфекцира — каза Борис притеснено. — Имате ли кислородна вода?
— Да, вкъщи имаме — отвърна Милена.
— Няма страшно, аз ще съм лекар! — гордо обяви Елица.
— Браво на теб — засмя се съседът.
И момичето отново поде разказа си — как днес били на преглед, че майка ѝ също е лекар и прави инжекции на баби, а тя винаги я придружавала. Как не я приемали в детската градина, защото мислели, че е хрема, а тя просто си подсмърчала. И как откакто татко си тръгнал, все така подсмърчала, без да спира.
Милена изчервена сведе поглед, а Борис усети неловкостта и нарочно смени тона:
— Е, това си е чудесно! Ще се научиш от майка си на всякакви медицински номера. Само не забравяй да почистиш драскотината! А знаете ли какво? В знак на благодарност за спасения котарак ви каня на чай. Имам и пастички — днес ги взех, още са съвсем пресни. Обичаш ли пастички?
— Много! — засия Елица.
— А вие, Милена Радославова? — попита той леко притеснен.
— Ами… да, харесвам — отвърна тя.
— Тогава заповядайте. Само да знаете — не е много подредено. Ергенско жилище…
След гостуването Елица заяви категорично, че и на тях им трябва котка — задължително черна, като тази на чичо Борис. А после, сякаш между другото, попита:
— А кога пак ще ходим при баба?
По принцип при Красимира Бургаска идваше социален асистент, а Милена я посещаваше през ден — повече просто не можеше да си позволи.
— Утре — отвърна тя. — Първо ще минем по работа, после ще отидем при нея. Става ли?
— А може ли направо при нея? Аз ще седя тихо. Обещах ѝ да ѝ покажа книжката си за хамстерите!
— Ще я попитаме, и ако няма нищо против…
— Тя ще се съгласи — махна уверено с ръка Елица. — Толкова е хубаво, че не ме пускат в градината…
Милена погледна часовника — девет вечерта, а голямата ѝ дъщеря още не се беше прибрала. Погледна през прозореца: тя стоеше пред входа, хваната за ръце с рошаво момче, и се смееше. Милена се усмихна, дръпна пердетата и се запъти към кухнята да приготви обяда за следващия ден. За пръв път от много време насам сълзите не напираха.
