…от собствените си малини, а на мама нищо няма да споменаваме, става ли?
Милена Радославова дори не успя да отвори уста за отговор, когато жената вече беше взела своето синьо пластмасово ведро и внимателно прехвърли плодовете в кофата на детето.
— Благодаря… — прошепна Милена, още несигурна и притихнала.
Непознатата усмихнато допря пръст до устните си — тихо, това си остава между нас.
И наистина — майка ѝ така и не разбра какво се беше случило. Единствено се учуди вкъщи, че тази година малините били по-едри и по-сладки от обикновено. Самата Милена обаче преживя случката толкова силно, че през нощта вдигна температура. Сутринта майка ѝ се уплаши не на шега и веднага повика лекар.
— Жалко, че Маргарита Рилска вече се пенсионира — въздъхна тя. — Изпратили са някаква нова… кой знае, може и стажантка да е, каква помощ да очакваш.
Но на прага не се появи неопитно момиче. Лекарката беше дори малко по-възрастна от майка ѝ — уравновесена, добродушна, с топла усмивка и очи в наситено зелено, сякаш изрязани от изумруди.
Когато Милена я зяпна с широко отворени очи, жената отново сложи пръст на устните си и тихо каза:
— Здравей, Милена. Казвам се Красимира Бургаска. От днес аз ще бъда твоят личен лекар.
През годините Красимира Бургаска направи за нея повече, отколкото можеше да се очаква. В трети клас Милена падна от колело и сериозно нарани ръката си — стигна се дотам, че лекарите дори обсъждаха отстраняване на два пръста. Красимира Бургаска идваше при тях по два пъти на ден, обработваше раната с някакъв рядък, вносен мехлем. Пръстите бяха спасени. По-късно, в шести клас, Милена започна да страда от силни болки в корема; караха я с линейка, изключиха апендицит и я върнаха вкъщи. Но Красимира Бургаска дойде, прегледа я внимателно и сама се обади за спешна помощ, настоявайки веднага да я закарат в хирургията. Оказа се права — перитонитът вече беше започнал. Апендиксът се беше намирал на необичайно място, изследванията бяха подвеждащи, но, както каза тя, такива случаи се случват — за тях ѝ бяха разказвали още по време на практиката.
Нищо чудно, че именно заради нея Милена реши да стане лекар. До медицинския университет не стигна — записа колеж и се обучи за медицинска сестра. А после животът си каза думата: срещна Антон Огнянов и…
— Колко се радвам, че те виждам, Миленче!
Както се разбра по-късно, Красимира Бургаска нямаше деца. Роднините ѝ бяха далеч или сами се нуждаеха от грижи, така че дълго време се оправяше сама. Сега обаче вече не можеше да става от леглото.
— Множествена склероза — въздъхна тя. — Диагнозата е отдавна, още когато ти беше малка. Не казах на никого, все се надявах на чудо… Но, както виждаш, чудеса не се случиха.
Милена прекарваше при нея повече време, отколкото бяха уговорили — знаеше, че я чакат и на други адреси, но не ѝ стигаше сърцето да си тръгне, виждайки колко самотна е възрастната жена.
Понякога водеше със себе си и Елица Борисова — тя все така боледуваше, а по-големите ѝ дъщери отказваха да я гледат, намираха си „по-важни“ занимания. Някои от хората, при които ходеше, мърмореха и се страхуваха да не прихване нещо, но Милена никога не водеше детето, когато беше много зле, а и винаги я оставяше да седи спокойно на столчето в коридора.
— Защо я разкарваш с теб? Остави я тук при мен — предложи веднъж Красимира Бургаска.
— Да, мамо, остави ме при баба — веднага се включи Елица.
Очите на Милена се напълниха със сълзи: по-малката ѝ дъщеря никога не беше имала шанс да познава истинските си баби — едната почина година преди раждането ѝ, другата успя да погали само първата внучка. А Красимира Бургаска дори подсмръкна — толкова я трогна думата „баба“.
Милена се тревожеше непрекъснато — Елица беше още съвсем малка, едва на пет, а Красимира Бургаска не ставаше от леглото. Но когато един ден тя се върна по-рано, видя картина, която я накара да спре на прага и да се усмихне, готова да изслуша всичко, което я очакваше отвътре.
