Скоро стана ясно, че надеждите ѝ за справедливи пари са били наивни. По документи Антон Огнянов получаваше минимално възнаграждение, а какво влиза в джоба му „на ръка“ – това нито можеше да се докаже, нито ѝ се искаше да го разравя. Самата мисъл да обикаля съдилища, да се унижава и да доказва очевидното ѝ тежеше. Милена Радославова никога не беше от хората, които воюват по инстанции. Така че направи единственото, което ѝ се струваше достойно – започна да търси работа.
Половин година изкара зад касата в кварталния магазин – точно както някога беше предсказала на дъщерите си, че ще ѝ се случи. После някой между другото ѝ спомена, че има нужда от болногледачи. Образованието ѝ, макар и недовършено, беше достатъчно, а за останалото се гледаше най-вече човекът – дали е почтен, дали може да носи отговорност. Опитът, както се оказа, не беше първото условие.
Не че заплащането я разочарова – напротив. Работата беше тежка, изцеждаща и физически, и психически, но за пръв път от години тя усещаше, че усилията ѝ имат стойност и се заплащат честно, според часовете, които е дала. Не като у дома, където можеш да въртиш тенджерите, да миеш подове до изнемога и накрая да не чуеш дори едно „благодаря“. И все пак вътре в нея зееше празнота. Преди ясно знаеше защо живее – за да прави съпруга и децата си щастливи. Сега се оказваше, че за никого вече не е център на света. Големите ѝ дъщери се бяха отдръпнали, сякаш я обвиняваха за това, че Антон Огнянов е напуснал дома им. Най-малката, обратно, се лепеше за нея непрекъснато и боледуваше по-често от всякога, а в магазина гледаха на болничните с лошо око. Именно тогава Милена реши да опита като болногледачка – и заради по-свободния график, и заради усещането, че може да бъде истински полезна.
Хората, за които се грижеше, бяха различни. Някои имаха нужда от инжекция, други – от помощ при хранене или при отиване до тоалетната, а трети просто търсеха човешки глас и внимание. Оказа се по-трудно, отколкото си беше представяла, но въпреки всичко тази работа ѝ допадна много повече от предишната.
Тя я позна веднага, макар да бяха минали години – толкова много, че дори не можеше да каже колко. Промяната беше жестока: лицето – набраздено от ситни бръчки, кожата – неравна, косата – побеляла и оредяла до степен, че се виждаше жълтеникавият скалп с неприятни люспи. Най-много я заболя за косата, защото Милена помнеше каква беше някога – гъста, лъскава, топъл орехов цвят с меден отблясък на слънце. Само очите не се бяха изменили – все така ярки, зелени, сякаш два шлифовани скъпоценни камъка. По-зелени очи тя не беше виждала у никого.
— Красимира Бургаска? – прошепна Милена.
Жената също я разпозна мигновено. Протегна ръце, леко докосна дланите ѝ и се усмихна топло:
— Миленче…
Запознанството им беше от онези случайности, които остават за цял живот. Тогава Милена беше дете и цял ден береше малини с майка си на вилата. Чакаха автобуса, който минаваше веднъж на два часа, и майка ѝ хукна до магазина за евтини буркани. Остави кофата с малини на дъщеря си и строго ѝ заръча да не мърда от мястото. Само че как да стоиш неподвижно – слънцето напича, а до теб някакъв мъж пуши така, че не можеш да си поемеш дъх. Милена се отмести зад спирката и там видя котка – огромна, черна, с разкъсано ухо, покриващо едното око. Знаеше поверието за черните котки и когато животното тръгна към нея, тя рязко се дръпна, спъна се в корен, стърчащ от земята, и падна. Кофата се преобърна, а малините се разпиляха. И тя се разплака.
— Какво има, мъниче? – чу непознат глас и свали ръце от лицето си.
Пред нея стоеше красива жена с червена кърпа на главата и широка червена рокля, а очите ѝ бяха наситено зелени – като два изумруда.
— Изсипа ли се? – досети се жената.
— Ма… ма… – заекна Милена и отново се разхлипа. – Мама ще се върне и…
— Хайде да направим така – предложи жената меко. – Сега аз ще насипя…
