Съпругът ѝ просто не се прибра. Милена Радославова го чакаше по навик: сложи тенджерата със супа на котлона, простря току-що изпраното пране, седна да учи таблицата за умножение със средната си дъщеря и от време на време хвърляше поглед към часовника. И по-голямата, Зорница Ковач, още я нямаше, а тя отдавна трябваше да се е върнала от балет. Истината беше, че Милена не се тревожеше особено за мъжа си — отдавна беше свикнала с неговите закъснения. Зорница се появи към девет, с леко подути устни и блеснали от щастие очи.
— Нали ти казах да си у дома в осем! — нахвърли се Милена още от вратата, но повече по задължение, отколкото от истински гняв.
— Мамо, де… — проточи обидено Зорница. — Аз вече не съм малка. На петнайсет съм! Стига с тези остарели правила.
— Отивай да си пишеш уроците — прекъсна я Милена. — Иначе ще викаш „свободна каса“ в някой магазин!
— Ти пък си намерила да говориш — сряза я дъщерята. — Нито ден не си работила, а на мен ще ми даваш акъл!
Тогава Милена се засегна истински и повиши тон, като започна да преувеличава последствията от целувките и „лекомислието“, рисувайки мрачно бъдеще с бебе на ръце още преди пълнолетие. Зорница не остана длъжна и я удари по най-болното — че е домакиня, която не вижда по-далеч от собствения си праг.
По същество дъщерята беше права и тъкмо това нарани Милена най-силно. Тя учеше за медицинска сестра, когато се запозна с Антон Огнянов. Още на третата им среща, прекарана във вилата на неговите родители, забременя със Зорница. Обучението ѝ остана недовършено, но Антон беше толкова щастлив от новината, че изобщо не се повдигна въпросът дали детето да се запази — макар да се познаваха отскоро. Набързо вдигнаха сватба, за да не личи коремът, а седем месеца по-късно се роди Зорница.
Милена възнамеряваше да завърши и да започне работа, но съпругът ѝ гореше от желание за син. Втората бременност все не се получаваше — странно, при първата всичко стана от раз, без планове и в „безопасен“ ден. Посетиха лекар, откриха някаква инфекция, а Антон се кълнеше, че няма вина и че вероятно проблемът е възникнал по време на раждането.
След лечение и нови опити Милена най-сетне забременя.
— Момче ще е! — заяви уверено Антон.
Оказа се обаче момиче. Разочарованието му беше толкова силно, че дори не се опита да го скрие. Милена плака, но нямаше какво да се направи — детето беше чакано и желано. Кръстиха я Виктория Дунавска.
Третият опит също донесе момиче и след това Милена вече не се реши на нова бременност: годините напредваха, последното износване ѝ дойде тежко, а най-малката, Елица Борисова, постоянно боледуваше. Първоначално Антон настояваше да опитат пак, после сякаш се отказа. Само че се оказа, че не се е отказал — просто е намерил друга, която да му роди син.
Онази вечер той не се върна. Когато Милена успя да се свърже с него, чу студеното: да не му звъни повече, сам ще подаде молба за развод, жилището ще ѝ остави, а издръжката — единствено по съдебен ред, нито стотинка отгоре.
Да се каже, че Милена беше потресена, е слабо. Получи нервна криза и Зорница извика линейка.
После, някак с времето, болката притъпи ръбовете си. Милена разбра, че любовницата на Антон е бременна с близнаци — момчета, в четвъртия месец. Вероятно, щом ехографът е показал пола, той е взел решението да си тръгне. Наистина ли мечтата за син беше толкова силна, че да зареже семейството си? Отговор на този въпрос тя така и не намери.
За апартамента му беше благодарна. А що се отнасяше до издръжката, точно там започваше най-трудната и унизителна част, за която Милена тепърва трябваше да се подготви.
