Бележката, пъхната под прага, лежеше като заплаха, изписана с нервна ръка. Мария Вълчанова я вдигна, прочете няколкото реда и усети как стомахът ѝ се сви.
„Ще го уредя по един или друг начин. Ако не стане с думи — ще се видим в съда.“
На следващия ден напрежението прие плът и образ. Галина Странджанска — майката на Любен — се появи в апартамента още по обяд. Без да почука. Както винаги — с ключ в ръка, сякаш мястото ѝ принадлежеше по право. Майката на Мария опита да я спре, но възрастната жена вече крачеше из стаята с увереността на стопанин.
— Мария — започна тя с онзи пронизителен, грапав глас, — ти отказваш да разбереш най-елементарното. Семейството не е само мъж и жена. Семейството сме всички ние. Цял живот сме били заедно, помагали сме си. Длъжна си да подкрепиш Живко Балкански. Ако не го направиш, Господ ще ти потърси сметка.
Мария се изправи рязко. Търпението ѝ беше изчерпано до последната капка.
— Галина Странджанска, това са мои пари. Наследство от баба ми. Не са оставени на вашия син, не на Живко, а на мен.
Свекървата присви очи.
— Парите показват истинската същност на човека. И ти се провали. Стисната си станала като баща си — Бог да го прости.
Думите я пронизаха като остър метал. Мария направи крачка напред, но майка ѝ се изпречи между тях.
— Стига! — каза твърдо. — Това е моят дом. Напуснете незабавно.
Галина Странджанска започна да размахва ръце, сипейки обвинения за неблагодарност и проклятия, а когато си тръгна, тресна вратата така силно, че от тавана се посипа мазилка.
Същата вечер Мария подреждаше вещите си в нова чанта. Беше решила да се изнесе под наем — за да не въвлича и майка си в този кошмар. Телефонът ѝ избръмча. Непознат номер.
— Ало? — произнесе предпазливо.
— Мария Вълчанова? — обади се млад, ясен женски глас. — Казвам се Албена Бургаска. Не се познаваме… аз съм съседка на Живко.
Мария се напрегна.
— Защо ми се обаждате?
— Само исках да ви предупредя. Тази вечер той беше пред блока с приятели и говореше на висок глас как може да ви „изкара“ парите. Спомена, че познава човек, който можел да помогне. Звучеше… сериозно.
Мария благодари и затвори. Седна на дивана, а сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Знаеше добре — Живко не беше просто мързелив. Винаги търсеше най-лесния път, а щом някой му предложеше силово решение, той рядко се замисляше.
На следващия ден тя посети адвокат, препоръчан от колега. Кабинетът беше затрупан с пожълтели книги, въздухът — наситен с мирис на хартия и кафе. Мъжът, около четиридесетте, с очила и съсредоточен поглед, изслуша всичко без да я прекъсва.
— Наследството е изцяло ваша лична собственост — обясни той, преглеждайки документите. — Но ще ви притискат психически. Възможно е да опитат съд — с аргументи за „семейни нужди“. Това няма да мине, но ще ви изтощят нервно.
Мария сведе поглед.
— Изморена съм… но няма да се откажа.
Адвокатът кимна одобрително.
— Правилно. И още нещо — добави с лека усмивка. — Стига сте били в ролята на жертва. Само защитата не е достатъчна. Трябва и да действате.
Думите му се запечатаха в съзнанието ѝ.
Същата вечер тя отново извади плика на баба си. Прочете писмото на глас, почти като молитва:
„Не давай на онези, които са свикнали да живеят за сметка на другите. Помни — оставих ти тези пари, за да изградиш собствения си живот.“
И тогава Мария си спомни за странния мъж с карамфилите. За погледа му, за недоизказаното. Имаше нещо скрито, някаква тайна, която не беше изречена.
На следващия ден тя реши да го открие.
Тръгна по старите улици на града, там, където някога беше живяла баба ѝ. В малък двор зад олющена къща седеше възрастна жена на пейка. Мария се приближи.
— Извинете — попита тихо, — знаете ли кой беше онзи мъж… дойде при мен и каза, че е познавал баба ми.
Старицата присви очи.
— Висок, побелял, с шлифер? Онзи…
