Любен Костов рязко се изправи от мястото си, лицето му пламна, а вената на слепоочието му запулсира.
— Неблагодарна си! — изригна той. — Семейството ми те прие, даде ти дом, доверие, а ти… така ли им се отплащаш?!
В този миг звънецът изписка пронизително. Острият му звук разсече тежката тишина като нож и прекъсна разгарящия се скандал. Мария Вълчанова се спусна първа към входната врата, сякаш бягаше от задушаващия въздух в стаята.
На прага стоеше възрастен мъж, може би около шейсетте. Носеше износен шлифер, от който капеше дъжд, а в ръцете си държеше букет увехнали карамфили.
— Извинете… — проговори той с пресипнал глас. — Търся Мария Вълчанова.
Мария замръзна. Непознатият я гледаше право в очите — в погледа му се преплитаха неловкост и странна решимост.
— Аз… аз съм — отвърна тя трудно.
— Тогава това е за вас — подаде ѝ цветята. — От баба ви. По-точно… от една нейна близка приятелка. Тя ме помоли лично да ви ги предам.
Мария механично пое букета. Мирисът беше тежък, горчив, почти на пепел.
Любен я наблюдаваше с недоумение.
— Простете — обърна се тя към мъжа, като се стараеше гласът ѝ да е спокоен. — Вие кой сте?
— Аз… бях колега и стар познат на баба ви — поколеба се той. — Работихме заедно дълги години. За смъртта ѝ научих едва вчера.
Прокашля се и добави, сякаш между другото:
— И още нещо… нося и писмо. Настоя да го получите лично.
Мария взе плика. Хартията беше пожълтяла и мека от времето, а почеркът — познат до болка: твърди, леко наклонени надясно букви. Сърцето ѝ заби толкова силно, че ѝ се стори, че ще го чуят всички.
Любен се опита да надникне през рамото ѝ, но тя инстинктивно притисна плика към гърдите си.
— Това е мое — каза ясно и без колебание.
За първи път от брака им думите ѝ накараха Любен да отстъпи крачка назад.
Непознатият се сбогува и си тръгна, оставяйки след себе си мириса на мокър плат и карамфили. Мария затвори вратата, облегна се на нея и бавно се свлече на пода.
Разкъса плика. Вътре имаше сгънат лист, изписан с ръката на баба ѝ:
„Машенка, знам, че парите, които ти оставям, няма да са просто подарък, а изпитание. Бъди силна и защити себе си. Не ги давай на хора, които са свикнали да живеят за сметка на другите. Помни — оставям ти ги, за да изградиш собствения си живот. С обич, баба.“
Думите сякаш бяха врязани в хартията.
Мария вдигна поглед. Пред нея стоеше Любен — мрачен, със свити вежди и напрегната челюст.
Няколко часа по-късно Мария седеше в кухнята на майка си. Държеше чашата с чай с две ръце, като че ли се опитваше да изстиска от нея и последната капка топлина. Навън дъждът рисуваше криви линии по стъклото, а редките минувачи се криеха под чадърите си. Майка ѝ режеше ябълки мълчаливо, преструвайки се на спокойна, но тревогата трептеше в очите ѝ — онази тревога, която се появява, когато детето ти попадне в буря.
— Маша, виждам, че се държиш — започна тя внимателно. — Но това е едва началото. Любен и семейството му няма да се откажат толкова лесно.
Мария издиша тежко.
— Мамо, повече няма да се върна там. Нито при него, нито при родителите му.
— Разбирам те — кимна майка ѝ. — Но те няма да го приемат така.
Сякаш за да потвърди думите ѝ, телефонът в коридора иззвъня. Мария погледна екрана — „Любен Костов“. Без колебание заглуши звука и остави апарата настрани.
— Виждаш ли? — майка ѝ разтвори ръце. — Трябва да си готова.
Два дни по-късно Любен дойде лично. Стоеше пред вратата — с намачкана риза, набола брада и поглед, в който се бореха ярост и отчаяние.
— Мария! — удряше по вратата. — Нямаш право! Това не са само твои пари!…
Тя не отвори. Застана от другата страна, слушаше как гласът му ту се извисява, ту се пречупва, и усещаше как в нея едновременно се надигат страх и решимост.
След няколко минути Любен си тръгна, но пъхна под вратата бележка, която остана да лежи на пода като мълчаливо предупреждение за това, което предстоеше.
