— Седем милиона? Прекрасно! Ще купим апартамент на Живко Балкански, а за теб ще стигне и едно малко студио! — отсече съпругът ми, без дори да си направи труда да ме попита какво мисля.
— Осъзнаваш ли изобщо, че това е предателство? — гласът на Любен Костов потрепери, макар той отчаяно да се опитваше да изглежда спокоен.
Мария Вълчанова стоеше до прозореца и гледаше към двора. Там две момиченца тичаха след топка и се смееха така безгрижно, сякаш светът им принадлежеше. В ръката си стискаше телефона, но мълчеше упорито.
— Мария… — Любен се приближи, сложи ръка на рамото ѝ. — Ние сме семейство. В семейството няма „мои“ и „твои“ пари. Всичко е общо. Така беше при родителите ми и така трябва да бъде и при нас.
Тя бавно се обърна към него. В очите ѝ вече липсваше предишната мекота — бяха останали само изтощение и нещо остро, скрито като игла под дебела вълнена ръкавица.
— При баба ми, Любене, беше различно — каза тихо тя. — Тя живееше сама, управляваше живота си сама и преди всичко уважаваше себе си.
Той отстъпи крачка назад, сякаш думите ѝ го бяха зашлевили. После се изсмя сухо и неприятно.
— Чудесно сравнение! Една стара жена със своите странности… И ти отлично знаеш, че сега Живко има нужда от пари. Без помощ няма никакъв шанс да се изправи на крака.
Мария рязко вдигна глава.
— Докога ще говорим за този Живко?! — избухна тя. — Той е пълнолетен мъж! Не е дете, което трябва да влачим със себе си цял живот!
Любен въздъхна тежко, седна на ръба на дивана и заби поглед в пода. Не спореше — и точно това я вбеси най-много. Изглеждаше така, сякаш решението вече беше взето отдавна и той просто чакаше тя да се пречупи първа.
В тишината ясно се чуваше как кранът в кухнята капе. Всяка капка отмерваше секундите с инатлива точност, като обратно броене до неминуем взрив.
Първите искри на този конфликт се бяха появили още когато Любен за пръв път доведе Мария в родния си дом. Голямото семейство, споено от навика всичко да се върши заедно, я прие радушно — но не като равна, а като човек, който ще бъде полезен.
— Сръчна домакиня си, Марийке — усмихна ѝ се свекървата, Галина Странджанска, подавайки ѝ купа с тесто. — Помагай, млада ръка винаги е добре дошла.
Тогава Мария се усмихна неловко и запретна ръкави. По-късно миеше планини от чинии, разчистваше масата и слушаше безкрайните разговори за това как Живко пак е останал без работа, как е попаднал на лоша компания и колко е важно всички да му помагат. Тя се опитваше да се впише, но дълбоко в себе си усещаше странно бодване — сякаш я използваха, докато всеки друг гледаше собствените си грижи.
Любен, напротив, сияеше. Той обожаваше това гнездо — шумно, задимено от мириса на пържен лук, винаги пълно с гласове и движение. За него това беше мястото, където всички дишат в един ритъм. За Мария — клетка, в която тя не се побираше.
— Мария, опитай се да разбереш — започна отново Любен, този път по-спокойно, но с твърд тон. — Ако купим жилище само за нас, това ще е предателство към семейството ми. Живко ще остане без покрив. Не искаш да го изхвърлим на улицата, нали?
Тя го погледна и внезапно почувства как в нея се надига вълна — не от сълзи, а от смях. Горчив, избухващ смях.
— На улицата ли? — изкриви устни Мария. — Той живее в тристаен апартамент с родителите ви. Яде каквото майка ти сготви. Има собствена стая — собствена, разбираш ли?! Къде точно виждаш улицата?
Любен сви вежди, погледът му проблесна.
— Не схващаш. На него му е трудно. Той е в депресия.
Мария пристъпи напред, толкова близо, че помежду им остана само въздухът — опънат и напрегнат като струна.
— А на мен лесно ли ми е? — прошепна тя остро. — Кога за последно ме попита как съм? Как живея? Какво чувствам? И аз съм човек, Любене. Не съм майка ти и не ми е дълг да отглеждам и оправям живота на брат ти вместо него.
