Първите редове на известието проблеснаха на екрана:
„Зайче, вече съм на летището. Ще те изчакам в кафенето…“
„Зайче.“ Така не ме беше наричал от години. Повтаряше, че сме зрели хора, че умилкванията са за ученици, не за сериозни двойки.
Десетина минути по-късно входната врата отново се отвори рязко — беше се върнал за телефона. Забеляза ме с чашата в ръка, присви очи с подозрение.
— Какво правиш още тук?
— У дома съм — отвърнах хладно. — А ти защо се връщаш?
Грабна апарата, хвърли бегъл поглед на дисплея и после уж небрежно прокара пръсти през косата ми.
— Не се цупи. Като се върна, ще ти донеса нещо.
И пак изчезна.
Останах на място, със стягане в гърлото и сърце, което блъскаше болезнено, сякаш се беше качило до шията ми.
Половин час по-късно вече бях в такси, насочено към летището. Не можех да стоя в неведение. Исках истината — без догадки, без оправдания. Да видя с очите си с кого е.
Вътре беше ярко и шумно, въздухът ухаеше на прясно кафе и скъпи парфюми. Сред тълпата го разпознах веднага. Валентин Борисов стоеше до гишето за регистрация и държеше за ръка млада жена, не повече от двайсет и пет. Тя се беше сгушила в рамото му и се усмихваше. Фина фигура, лъскава коса, а на гърба ѝ — онази риза, която сутринта бях видяла в неговия куфар.
Той прошепна нещо, тя се засмя, и смехът ѝ проряза всичко в мен.
Светът сякаш застина. Въздухът се сгъсти, движенията ми натежаха. Исках да направя крачка, да изрека поне една дума, но тялото ми отказа. Само гледах как тръгват към изхода за качване — той, носещ моята обич и моите пари, и тя, прегърнала неговите обещания.
Когато стъклената врата ги погълна, излязох навън и се отпуснах на една пейка. Снегът валеше на едри парцали, топеше се по миглите ми. Не плачех — разпадах се, сякаш някой беше изтръгнал всичко живо от гърдите ми.
Хората минаваха покрай мен, преструвайки се, че не забелязват. Само един мъж спря.
— Госпожице, добре ли сте?
Вдигнах глава. Срещу мен стоеше около четиридесет и пет годишен, с износено палто, уморено лице и необичайно топъл поглед.
— Аз ли? — изсмях се горчиво. — За мен вече май няма какво повече да се случи.
