Има утрини, в които се събуждаш с необяснимото усещане, че светът за миг е замръзнал и след секунда ще се размести. Не катастрофа, не щастие — просто промяна, която виси във въздуха. Такъв беше онзи мразовит февруарски понеделник.
Станах още по тъмно и си направих кафе. Кухнята се изпълни с аромат на прясно смлени зърна, смесен със студения дъх, който се промъкваше под прозореца. Валентин Борисов вече беше там — седнал на масата, приведен над телефона си. Пръстите му потропваха неспокойно по плота, а погледът му беше отнесен и студен, сякаш не беше спал.
— Милена Любомирова, трябва да поговорим — подхвана той след кратко мълчание. — Утре заминавам.
Чаената лъжичка издрънча в чашата.
— Заминаваш? Къде? — изрекох аз.
— На юг. Малко слънце, море… време е да си почина.
Гледах как парата от кафето се издига бавно. Нали две години заделяхме за почивка — за нашата, общата. Отказвах си какво ли не, дори миналата есен не си купих ново палто, само и само спестяванията да се съберат по-бързо.
— А аз? — попитах тихо. — Моето отпускарско време не е одобрено.
— Ще си починеш по-късно — сви рамене той. — Повече не понасям тази сивота.
Думите му бяха спокойни, но зад тях прозираше раздразнение.
— А парите? Нали ги трупахме заедно.
— И аз съм участвал — отсече Валентин Борисов. — Имам право да решавам кога и как да ги използвам.
Той се изправи, отвори гардероба и започна да подрежда дрехи в куфара. Забелязах нова риза — ярка, с големи листа, съвсем нетипична за него, както и бански, които не бях виждала досега.
— Ако остане място, ще ти донеса магнитче — усмихна се насмешливо.
Магнитче. Достойна отплата за предателството.
Входната врата се затръшна и апартаментът потъна в глуха тишина. Стоях неподвижно, броях собствените си вдишвания и се опитвах да се убедя, че просто съм преуморена. Може би беше прегорял? Може би му трябваше време сам?
Тогава телефонът на масата избръмча — беше го забравил, екранът светна и аз видях първите думи на новото съобщение.
