Тялото ѝ не трепна нито за миг. Вътре беше настъпила празнота – хладна, равна, почти утешителна.
Когато приключи, часовникът показваше единадесет. Виолета Филипова събра празните шишенца, пъхна ги в найлонов плик, завърза го стегнато и го изхвърли в контейнера пред блока, без да се оглежда.
Красимир Ковач се прибра около един след полунощ, видимо почерпен. Свали якето, строполи се в леглото и заспа веднага, без дори да попита как е минал денят. Виолета легна до него. Сънят ѝ беше плътен и без картини.
На сутринта, тридесет и първи декември, той изхвръкна още от прага.
— Хайде по-бързо, къде е храната? Майка ми каза да я занеса до обяд, ще започват да редят масата.
Грабна пакетите, натъпка ги в багажника. Трясна капака, обърна се за секунда и извика:
— Това е, тръгвам! Ти се оправяй тук сама!
Нито дума за празника.
Виолета вдигна ръка за сбогом. Колата изчезна зад завоя.
Тя се върна вътре, направи си кафе и пусна телевизора. Целият ден прекара на дивана. Тишината беше плътна, а спокойствието — странно, почти непривично. Елица Данаилова се обади три пъти, канеше я у тях, но Виолета отказа. Искаше да остане сама.
В полунощ вдигна чаша пенливо вино към екрана, където президентът отправяше новогодишното си обръщение. После седна до прозореца и гледа фойерверките. Светлините се разпукваха над града — ярки, краткотрайни, без следа.
Към два през нощта телефонът избръмча рязко.
— КАКВО СИ СЛОЖИЛА В ХРАНАТА?!
Красимир крещеше толкова силно, че тя отдалечи слушалката.
— Какво става? — попита спокойно.
— ПЪЛЕН КОШМАР! Всички са заключени по тоалетните! Майка ми, сестра ми, гостите — всички! Децата реват, хората повръщат, никой не може да стане! Мъжът на сестра ми се наака направо на масата! Всички си тръгнаха, празникът е съсипан! Какво направи?!
Виолета отпи бавно от чашата.
— Сготвих точно както Магдалена Лъвова пожела. Домашно, от сърце. Явно организмът ви вече не понася храна от „чужди хора“. Нали сам каза — вие сте затворен кръг.
— Ти… нарочно ли беше?
Гласът му се пречупи.
— Аз съм просто готвачка, Красимир. За кухнята, помниш ли? Обикновена жена, ставаща само за там. Така каза майка ти на сватбата ни. Преди дванадесет години.
От другата страна настъпи тишина.
— От… — започна той, но Виолета вече държеше телефона неподвижно, готова да сложи край на разговора.
