Още в шест сутринта тя беше на крак и без колебание се върна към започнатото. В един миг се улови, че в нея няма нито яд, нито възмущение. Само хладна съсредоточеност — като човек, който изпълнява поръчка, а не преживява нещо лично.
По обяд на вратата се появи сестра ѝ, Елица Данаилова. Огледа масата, отрупана с кутии, подредени на редици, и подсвирна с иронично удивление.
— Какво е това, да не отваряш заведение?
— Не. За роднините на Красимир Ковач е. За Нова година.
— А ти къде ще си?
— Тук. Сама. Не ме поканиха, но менюто — да.
Елица се настани на табуретката до прозореца. Мълчанието ѝ се проточи, натежа.
— Отдавна трябваше да ти кажа нещо. Спомняш ли си сватбата ви? Тогава, съвсем случайно, чух как Магдалена Лъвова говореше с приятелка пред тоалетните. Каза: „Красимир си намери проста жена. Нищо, поне готви. За кухнята става.“
Виолета Филипова замръзна. Острието увисна над дъската.
— Дванайсет години си мълчала?
— Мислех, че не е моя работа. Извинявай — Елица притисна пръсти в основата на носа си. — Но като гледам това… ми става лошо. Наистина ли ще им занесеш всичко и ще останеш сама за празника?
— Да.
Елица си тръгна, тресвайки вратата.
В седем вечерта телефонът иззвъня. Гласът на Магдалена Лъвова беше лепкав, захаросан.
— Виолетче, миличка, помислих си… няма ли да добавиш и скариди? И малко червен хайвер. Все пак Нова година, гостите са важни. Красимир после ще върне парите.
После. Някой ден. За дванайсет години Красимир не ѝ беше дал и лев за празничните трапези.
— Добре, Магдалена Лъвова. Ще го уредя.
Тя затвори. Седна на дивана и дълго гледа в една точка, без да мисли. После облече якето и излезе. От денонощната аптека на ъгъла купи две шишенца силно слабително — без вкус, без мирис.
Вкъщи отвори първата кутия с пача. Пусна няколко капки в желирания бульон и разбърка бавно. Захлупи капака. Следващата беше „херинга под кожух“ — още капки в майонезата. После оливие, мимоза, сосът за рибата. Движенията ѝ бяха точни и равни, сякаш следваше отдавна научена последователност, без да допуска колебание.
