— Майка ми каза да си останеш у дома. Тази година празникът ще е само за най-близките.
Красимир Ковач дори не откъсна поглед от телефона си. Виолета Филипова застина насред кухнята, с влажната кърпа в ръка. Беше двадесет и седми декември — три дни до Нова година — и току-що я бяха зачеркнали от семейството. Отново.
— Как така да си остана? — изрече тя тихо.
— Ами така. Няма как да се побереш, нали? Апартаментът на майка ми не е безкраен — той най-сетне вдигна очи и я погледна с изненада, сякаш въпросът ѝ беше нелеп. — Но помоли да сготвиш. Ето списъка.
Подаде ѝ лист, изписан с заоблените букви на Магдалена Лъвова. Виолета го пое с върховете на пръстите си.
Студено месо. Три различни салати. Печена риба. Питки с месо и с ябълки. Плато с деликатеси. Долу — добавка: „И гледай всичко да е подредено красиво, Виолетче. Все пак ще има гости.“
Гости. Значи за гости имаше място, но за нея — не.
— Иска да приготвя храна за двайсет души, а самата тя не ме допуска до масата.
Виолета не питаше нищо. Просто произнесе думите, сякаш проверяваше тежестта им.
— Точно така. Те си имат свой кръг. На теб ще ти е неловко там.
Дванайсет години брак. Дванайсет години тя готвеше за тази рода — за събирания, рождени дни, именни дни. До трапезата я бяха канили не повече от три пъти. През останалото време — да претопли, да поднесе, да разчисти, да измие.
— Добре — каза Виолета.
Красимир кимна и отново се изгуби в екрана.
На двайсет и девети тя стоеше пред витрината с месо в супермаркета, избирайки за студеното. Половината ѝ месечна заплата — същата, която беше заделила за зимно палто. Виолета сложи месото в количката. После добави сьомга, авокадо и ананаси за салатите. Магдалена Лъвова държеше всичко да бъде „като у хората“.
У дома вареше, режеше и смесваше. Ръцете ѝ се движеха механично. На трийсети тя се събуди рано, готова да продължи, без да си задава въпроси, сякаш предстоящият ден вече беше подреден в мислите ѝ.
