Апартаментът, Ванеса, сме го купили отдавна — още докато следваше. Тристаен, в самия център. С мисълта да има достатъчно пространство и за бъдещите деца.
В залата настъпи плътна, натежала тишина.
Росица Балканска остана неподвижна, вперила невярващ поглед в него.
— П… простете? — изрече тя едва чуто. — Какъв апартамент?
— Най-обикновен — отвърна баща ми с леко свиване на рамене. — Имаме си стопанство. Голяма агрофирма. Земя, машини, животни. Отгледахме дъщеря си, образовахме я — сега я изпращаме омъжена.
По устните му се появи тънка усмивка.
— А жилището е просто място, в което хората живеят.
Някой плахо започна да ръкопляска. После още един. След секунди цялата зала избухна в аплодисменти.
Свекърва ми буквално се свлече на стола.
— Защо нищо не ми каза?! — просъска тя към мен. — Излъга ме!
— А вие питахте ли? — отвърнах спокойно. — Един намек ви беше достатъчен, за да си направите изводи.
— Сега изглеждам смешна!
— А не си ли го причини сама? — неочаквано се намеси Теодор Атанасов.
Тя ахна.
— Теодоре! Така ли говориш на майка си?!
— Мен ме отгледа баба ми — каза той хладно.
Росица Балканска се облегна назад, пребледняла.
— Ясно… Тогава защо изобщо организирах цялата тази показност?
— Молехме за нещо далеч по-скромно — усмихна се иронично Теодор. — Но ти избра друго.
Тя грабна кутията със сребърната лъжица и напусна залата. Никой не я последва.
Измина почти месец. Нито обаждане, нито съобщение.
И ако трябва да бъда честна — това изобщо не ме натъжава.
