— каза Теодор Атанасов тихо. — Обичам и твоите хора. Те са истински. А майка ми… това е период, ще ѝ мине. Не го приемай навътре.
Лесно е да го кажеш, трудно — да го преживееш.
Сватбата беше през юни. Денят блестеше от светлина, въздухът беше горещ и празничен. Ресторантът беше потънал в бели цветя, а аз се движeх между масите в рокля с цвят на шампанско. Теодор стискаше ръката ми така, сякаш всяка секунда се страхуваше да не се изплъзна.
Майка ми седеше встрани, облечена в най-хубавата си синя рокля с изрядна яка, а под масата не пускаше ръката на баща ми. Двамата изглеждаха леко неуместни сред скъпите костюми и изисканите гости от столицата.
Сърцето ми се свиваше — от обич.
— А сега — Росица Балканска се изправи, леко чуквайки ножа си в чашата, — искам да поднеса на младото семейство една семейна ценност.
Тя излезе в средата на залата с кадифена кутийка, сякаш носеше нещо почти свещено.
— Сребърна лъжица от деветнадесети век — произнесе тържествено. — Истински антикварен предмет.
След това се обърна към родителите ми и с насилена усмивка добави:
— Сигурна съм, че в провинцията ви рядко се срещат подобни неща.
Лицето на майка ми пребледня. Баща ми се надигна от стола. Тя опита да го задържи, но той се изправи напълно и спокойно каза:
— Благодарим за подаръка. Ценен е. И ние обаче сме подготвили нещо за младото семейство.
Той постави на масата връзка ключове.
— Автомобил — поясни кратко. — За вас двамата. А това, което сме намислили още, смятам, че заслужава отделен разговор и малко тишина в залата.
