Споменът се разгръщаше ясно: как майка ми пъхаше тавите с домашни сладки във фурната и цялата къща се изпълваше с аромат на ванилия и разтопено масло. Как татко се прибираше от стопанството – едър, почернял от слънцето, а тя му се смееше през смях:
— Първо обувките, гиганте!
Той изобщо не се смущаваше, навеждаше се и я целуваше пред мен, сякаш бях невидима. Тогава, още почти дете, аз се обръщах настрани, засрамена от тази откритост… Днес бих дала всичко, за да се върна в онази кухня, сред простотата, топлината и мириса на спокойствие.
Вечерта Теодор Атанасов ме намери на лоджията. Пушех, макар че бях отказала цигарите преди години.
— Пак ли мама се е проявила? — прошепна той, прегръщайки ме откъм гърба.
— Убедена е — отвърнах аз, — че моите родители трябва да бъдат държани далеч, за да не развалят „картината“.
Той въздъхна тежко. Този тип въздишка познавах добре: означаваше примирение и безсилие.
— Ванеса Александрова, знаеш я… — започна той и спря. — Не го прави от злоба.
— Тогава от какво?
— От празнота — след кратка пауза каза той. — Отгледа ме баба ми. Майка ми все беше по приеми и светски събития. Баща ми почина, когато бях на единайсет, и ѝ остави немалко пари. Само че за няколко години всичко изчезна.
Кожи, бижута, абсурдни „инвестиции“. Сега — показност, а реалността е друга: жилище с дългове, кола на изплащане, а прочутото ѝ „перлено“ колие е обикновена имитация.
Замълчах.
— Обичам те — каза той искрено, сякаш с тези думи се опитваше да постави начало на разговор, който още предстоеше.
