— Твоите роднини ще настаним отделно! — отсече бъдещата ми свекърва с тон, който не допускаше възражения.
— По каква причина? — попитах изненадано.
Росица Балканска приглади огърлицата си, направи кратка пауза и едва след това заговори:
— Не желая моите гости да се чувстват неловко. Все пак това са хора от определена среда, а твоето семейство… е, ти ме разбираш.
Разбирах я. Дори прекалено ясно. От това осъзнаване устата ми се изпълни с неприятна киселина, сякаш бях захапала зелена, неузряла слива.
По принцип с Теодор Атанасов обсъждахме съвсем друго — искахме просто да се разпишем и скромно да отбележим деня в малко кафене. Майка му обаче настоя за пищно тържество и категорично заяви, че ще поеме всички разходи. Опитахме се да я разубедим, но тя остана непреклонна.
— Бракът е веднъж в живота — повтаряше тя, — затова и празникът трябва да е на ниво.
Спорове Росица Балканска не търпеше.
— Росица Балканска, говорим за моите родители — казах с равен глас, макар вътре в мен всичко да се свиваше.
— Разбира се, мила, твоите родители — побърза да се съгласи тя. — Но признай си, хора от село на столична сватба… това стои някак неуместно.
„Хора от село“… Произнесе го така, сякаш беше нещо срамно.
И точно тогава в съзнанието ми неочаквано изплува споменът за майка ми и за онези уикенди, в които домът ни се изпълваше с топлина и грижа, и мисълта ме поведе натам, откъдето започва истинската ми история.
