— Хайде да си тръгнем — прошепна Мила, почти без глас.
Обърнах се към изхода, без да поглеждам назад.
— Диана! — изкрещя Пламен след нас. — Аз все още съм ти съпруг!
Спрях на самия праг. Не се обърнах веднага, но думите му отекнаха кухо, сякаш не бяха адресирани към мен.
— Вече не — казах спокойно. — Просто още не си го осъзнал.
Излязохме. Закопчах якето на Мила, настаних я на задната седалка и запалих двигателя. Пръстите ми трепереха толкова силно, че ключът едва не падна. Когато колата потегли, напрежението, което държах в себе си, се пропука. Сълзите сами потекоха. Мила мълчеше, галеше ме по рамото с малката си длан, сякаш тя беше възрастната.
— Мамо… тате вече не ни ли обича? — попита тихо.
Не намерих сили да ѝ отговоря веднага.
— Той… направи много голяма грешка, слънчице — прошепнах накрая.
Телефонът започна да звъни след около час. После пак. И пак. Оставих го без звук. Нямах какво да кажа.
Два дни по-късно ми се обади Керанка Христова.
— Диана, какво става? Пламен не вдига. Трябваше да мине през мен вчера — каза тя разтревожено.
Разказах ѝ всичко, без да пропускам нищо. В слушалката настъпи дълго мълчание.
— Значи така… — произнесе тя най-сетне. — Прости ми. Не знаех.
След седмица Пламен дойде у дома. Стоеше пред вратата с букет в ръце и виновен поглед.
— Разбрах всичко — каза. — Ще я оставя. Дай ми още един шанс.
Гледах мъжа, когото бях обичала повече от десет години, и не усещах нищо. Нито болка, нито гняв.
— Изборът вече е направен, Пламен.
Той се свлече на колене.
— Заради Мила…
Затворих вратата.
Месец по-късно подадох документите за развод.
Ясмина изчезна от живота му така внезапно, както се беше появила. Остана сам. Започна да пише, да звъни, да идва без предупреждение. А аз се учех да живея отначало.
Нощем често лежах будна и се питах в кой момент тръгнахме в грешна посока. Понякога ми се струваше, че още чакам стъпките му в антрето. Понякога исках да повярвам, че всичко може да се поправи.
Но всяка сутрин виждах рисунките на Мила по стените. На тях бяхме само двете — хванати за ръце, с усмивки, които изглеждаха истински. И тогава разбирах, че пред нас стои съвсем различен път.
Изминаха шест месеца.
Есента неусетно премина в зима, а после пролетта плахо надникна през прозорците ни. Животът бавно, но упорито се наместваше в нов ритъм. Продължавах да работя в клиниката, да поемам нощни дежурства, да се прибирам със схванат гръб и умора до кости, но вече се връщах не в дом, пълен с очаквания, а в място, където се учех да дишам отново.
Мила също се беше променила. Стана по-тиха, по-вглъбена, сякаш беше пораснала твърде рано. Вечер сядаше до мен на дивана, притискаше се до рамото ми и гледаше анимации мълчаливо — нещо, което преди беше немислимо. Чувството за вина ме преследваше — не успях да я защитя от болката, която донесе предателството на баща ѝ.
Започнахме срещи с детски психолог. В началото Мила отказваше да говори, рисуваше сиви сгради и самотни фигурки. Един ден обаче нарисува мен с огромни криле, а себе си — малка, сгушена под тях.
— Това си ти, мамо — каза сериозно. — Ти ме пазиш.
Излязох от кабинета и се разплаках в коридора.
Пламен продължаваше да се появява. Носеше подаръци, книжки, плюшени играчки. Мила ги приемаше учтиво, но стоеше на разстояние. Понякога той опитваше да говори с мен насаме.
— Още те обичам — казваше тихо. — Разруших всичко от глупост. Поне ми позволи да бъда до дъщеря си.
Не му забранявах да вижда Мила. Той беше неин баща, независимо какъв съпруг се беше оказал. Но след всяко негово посещение във въздуха оставаше тежест.
Една вечер се забави повече от обикновено. Мила вече беше в стаята си, а ние останахме в кухнята.
— Диана — започна той, без да вдига очи от масата. — Ясмина беше бременна. Загуби детето преди месец. След това си тръгна окончателно.
Мълчах.
— Сега съм напълно сам — добави той.
Погледнах го право в очите.
— Не беше сам, Пламен. Имаше семейство. Сам се отказа от него.
