Съпругът ми замина уж за да се грижи за тежко болната си майка. Измина цял месец – нито едно посещение, почти никакви обаждания. Търпението ми се изчерпа и реших да тръгна натам заедно с дъщеря ни. Мислех да го изненадам, но щом спряхме пред къщата, забелязах леко открехнатата входна врата и без да искам се заслушах в гласовете отвътре…
Казвам се Диана Велизарова и работя като медицинска сестра в общинска клиника. Професията ми никак не е лека – безсънни нощи, непрекъснато напрежение и отговорност, която не позволява грешки. Въпреки това винаги съм знаела защо издържам. Когато се прибирах напълно изтощена и едва стигах до апартамента, на прага ме посрещаше сияйната усмивка на седемгодишната ми дъщеря Мила и умората просто се стопяваше.
— Мамо, виж какво нарисувах днес в детската градина! — възкликваше тя щастливо още с влизането ми и ми подаваше поредната рисунка на нашето семейство. На всички листове бяхме трима, хванати за ръце, с усмивки до ушите.
— Прекрасно е, мило мое, ти си истинска художничка — отговарях ѝ аз и внимателно закачах рисунката на стената в кухнята, до останалите. Там отдавна се беше оформила цяла изложба на нашето щастие.
Пламен Радев го нямаше у дома вече четири седмици. Четири седмици без гласа му, без смеха му, без обичайното му присъствие. Съпругът ми работеше като мениджър в голяма застрахователна компания. Запознахме се още в първи курс в университета. Още тогава ми се стори стабилен, уравновесен, човек, на когото може да се разчита. Харесах възпитанието му, спокойния му характер и онази рядка искреност, която не се среща често. Ухажваше ме красиво – с цветя, покани за кафене, дълги разговори. След години заедно сключихме брак и бях убедена, че съюзът ни е здрав и истински щастлив. След раждането на Мила се опитвахме да съчетаем работата и семейството, а съседите често ни даваха за пример.
— Велизарови са образцово семейство — дочувах понякога.
И наистина бяхме щастливи… или поне аз вярвах в това. Прогонвах редките съмнения, които от време на време се прокрадваха в мислите ми. Преди месец обаче всичко се преобърна. Неочаквано, като гръм от ясно небе, Пламен ми съобщи, че майка му, Керанка Христова, е сериозно болна. Преди години тя беше останала вдовица и живееше сама в къщата си край Троян, на около три часа път от нас. Беше строга и властна жена с труден характер, но заради Пламен винаги се стараех да поддържам прилични отношения с нея.
Тогава той застана пред мен с напрегнато и мрачно изражение:
— Диана, състоянието на майка ми е тежко. Трябва ѝ постоянна грижа. Ще замина и ще остана при нея известно време.
Признавам, изненадах се.
— Защо не ми каза по-рано? — попитах внимателно. — Можехме да отидем заедно, да помогнем, да наемем жена за гледане, аз можех да изляза в отпуск.
Пламен отклони поглед, сякаш изучаваше шарката на килима.
— Не е нужно. Ще е за кратко. На майка ми ѝ е трудно да приема чужди хора. Аз ще се справя.
В гласа му имаше нещо затворено, макар и не грубо, сякаш помежду ни изведнъж се издигна невидима преграда. Реших, че причината е стресът и тревогата му. Прегърнах го, целунах го по бузата и обещах да му се обаждам всеки ден.
Първите дни поддържахме редовна връзка. Говореше накратко, без излишни подробности, казваше, че Керанка Христова е отпаднала, кръвното ѝ играе, но положението е под контрол. После разговорите оредяха. Съобщенията станаха сухи и кратки. Понякога изчезваше с дни, като се оправдаваше с умора или лош обхват.
Мина една седмица. После втора. След това и трета.
Опитвах се да не се поддавам на тревожни мисли, но вътре в мен растеше тежко, неясно безпокойство. Мила все по-често ме питаше кога татко ще се прибере, а аз ѝ се усмихвах, галех я по косата и я уверявах, че скоро ще бъдем отново заедно, макар самата аз вече да не бях напълно сигурна в това.
