…да се намери някой, който да я погледне право в очите и спокойно да каже, че това не променя нищо. Искаше и нейната любов да бъде различна – белязана, обречена и красива, а не тиха, скрита и излишна, сякаш никога не е съществувала.
Миризмата на болница беше позната на Калина до болка. Тя я беше вдишвала твърде много пъти, но този път въздухът ѝ се стори по-гъст, по-тежък, сякаш лепнеше по кожата. Венета беше приета в реанимация. Отново. Не допускаха посетители, но Калина пак идваше с майка си, само за да чуе уклончивите, внимателно подбрани думи на лекуващия лекар. След това излизаше сама и се скиташе из квартала, носейки в себе си глупавата, болезнена надежда, че може би ще срещне Антон.
– Калина!
Тя се сепна рязко. Антон стоеше точно срещу нея. Сам, без Амбър, облечен в смачкан суитшърт. Изглеждаше изгубен и напрегнат, не тъжен – ядосан. Дългият му бретон почти изцяло скриваше погледа му.
– Къде е Венета? – попита без поздрав, рязко. – Три дни не вдига телефона. Изключен е. Звъня на домофона – никой не отваря. Какво става?
Калина го гледаше, а думите заседнаха в гърлото ѝ като буца. От къде да започне? Как изобщо се казва подобно нещо?
– В болница е – прошепна най-сетне. – Получи усложнение.
– Какво усложнение? От астмата?
Тя вдигна очи към него.
– Тя няма астма, Антоне. Има муковисцидоза. Генетично заболяване. Нелечимо.
Произнесе „нелечимо“ така, както се изрича присъда, която отдавна си научил наизуст. Видя как думата първо не достига до него, после бавно започва да променя лицето му. Ядът се стопи в недоумение, недоверието се превърна в ледена уплаха.
– Какво?.. Ти… Тя ми каза… Каза, че е астма. Че просто пие лекарства и това е. Тя не ми е казвала…
Антон отстъпи крачка назад и прокара ръце по лицето си, сякаш искаше да изтрие всичко от него.
– А ти? – гласът му премина в вик. – Ти защо нищо не ми каза?
– Защото исках тя да бъде щастлива! – изкрещя Калина.
Сълзите най-сетне се отприщиха – горещи, безпомощни. Тя започна да му обяснява как дълго време всичко е било стабилно, как всички са вярвали, че Венета има още много години пред себе си. Никой не е очаквал този срив. Всички просто са искали тя да живее пълноценно, да се радва, да обича.
Антон я изслуша мълчаливо. После избухна:
– А моите чувства някой изобщо взе ли предвид? – в гласа му болката беше почти непоносима. – Харесвах ви и двете. Ти – тиха, добра, истинска. Тя – като фойерверк, опасна и красива. После ти изведнъж „се разболя“. Както винаги, отстъпи ѝ. И аз ти се ядосах, защото ти дори не опита да се бориш. Просто се отказа!
Калина стоеше неподвижна. Думите му уцелваха право в онова място, където се криеше истината, от която тя бягаше.
– А сега… – гласът му се пречупи. – Сега излиза, че съм се влюбил в момиче, което скоро ще умре. И аз не мога. Разбираш ли? Не мога. Аз…
Той замлъкна и се обърна. Раменете му се напрегнаха.
– Майка ми почина преди година. От рак. Минах през всичко това – болници, чакане, надежди и после… край. Едва започнах да дишам отново. А сега пак същото „всичко е под контрол“. Не мога да го понеса.
Не каза нищо повече. Обърна се и си тръгна, без да се обърне назад. Фигурата му бързо се разтвори във вечерния здрач.
Калина остана сама. Вятърът я пронизваше, а думите му сякаш висяха във въздуха – тежки и отровни. Той я обвиняваше. Не Венета, която беше излъгала, а нея – защото беше мълчала. В неговите очи тя не беше жертва, а съучастник в измамата.
Тя изправи гръб и си забрани да плаче. Трябваше да е силна – за майка си, за баща си, за Венета. Да преглътне вината и спомена за любовта, от която се беше отказала.
След тази среща Антон изчезна. Телефонът му не отговаряше, а в училище повече не го видя. Калина разбра – той беше избягал. Уплашил се беше от сянката, която вече веднъж бе познал.
А тази сянка се сгъстяваше над Венета с всеки изминал ден. Преместиха я от реанимацията в обикновена стая, но това не беше победа, а кратко примирие. Лекарствата вече не действаха както преди. Дишането ѝ беше тежко, свистящо, болезнено. Тя чезнеше пред очите им, превръщайки се в крехка птица с огромни, угаснали очи.
Най-страшното не беше тялото, а духът. Венета не се ядосваше, не капризничеше, не настояваше. Просто лежеше, обърната към стената, и гледаше в нищото. Отказваше храна, отказваше разговори.
– Не искам – беше всичко, което казваше.
Не искам супа.
Не искам телевизор.
Не искам нищо.
Лекарят повика родителите в коридора.
– Подгответе се – каза тихо, без заобикалки. – Остава малко. Дни, може би седмица. Опитайте се да ѝ осигурите спокойствие.
Майката беззвучно се разрида, впила лице в сакото на бащата. Той я галеше по косата, без да каже дума, вперил поглед някъде отвъд нея, в празното.
Калина стоеше зад вратата и в вцепенението ѝ внезапно пламна отчаяна, яростна искра. Не. Не така. Не с този угаснал поглед. Не в тишина и примирение. Венета не биваше да си тръгва, мразейки живота, обърнала гръб на света. Тя трябваше да си спомни смеха, вятъра в лицето, алчността си към всичко живо. Трябваше да си спомни него.
Идеята се роди мигновено – безумна и единствено възможна. Калина знаеше къде живее Антон. Помнеше адреса още от онзи ден на вилата. Тя…
