Всички около нея знаеха, че Венета Пиринки няма да доживее дълбока старост. Знаеше го и самата тя. Именно затова изцеждаше до край нервите на всички наоколо – майка си, баща си, сестра си, лекарите. Не го правеше нарочно. Просто не умееше да живее иначе: бързаше да отмъкне от живота всичко възможно, ужасяваше се от мисълта, че може да пропусне нещо важно.
Калина Воин обичаше сестра си безусловно. Още от мига, в който се помнеше, тя знаеше, че Венета е болна. Постоянната кашлица, безкрайните престои в болници, строгият режим на хранене бяха част от ежедневието им, както закуската и вечерята.
– Като порасна, ще стана лекар и ще я излекувам! – заявяваше Калина, когато беше още дете.
Венета мечтаеше за куче, но родителите им не отстъпваха – алергени, бактерии, плесени. Всичко това беше забранена територия за нея. Затова двете сестри често излизаха навън и се залепваха за някой случаен човек с куче, правейки се, че животното е тяхно.
Точно така се случи и онзи път. Първо забелязаха пудела, а после и момчето, което го разхождаше. Тогава още не знаеха, че се казва Антон Любомиров. Венета беше на седемнайсет, Калина – на петнайсет. Пуделът им хареса толкова много, че първоначално сами му измислиха име – Гералд. По-късно чуха как собственикът му го вика – Ембър. И то всъщност беше женско куче.
Антон беше на шестнайсет. Дългият му бретон почти закриваше очите, а леко издадената долна челюст му придаваше странен, запомнящ се вид.
– Наскоро се преместих тук с баща ми – каза той. – Ще уча в тридесето училище. А вие?
Оказа се, че и двете сестри са от същото училище. Те приеха това като знак. Знак, че Антон може да се превърне в част от тяхната малка компания – още повече че имаше куче. Така започна приятелството им.
– Тази кифла не ми харесва. Тичай, вземи друга – нареждаше Венета, и Калина тичаше.
– Ако не спреш да пееш веднага, ще ми стане лошо! – изсъскаше тя, и песента секваше.
– Махни се. Не понасям миризмата ти.
И Калина се отдръпваше.
– Защо ѝ позволяваш да се държи така с теб? – попита един ден Антон, когато Венета беше отишла до тоалетната. Не искаше той да я вижда как отделя храчки. На външни хора не разказваха за болестта ѝ. А Антон външен ли беше? Калина харесваше смеха му, трапчинката на бузата, начина, по който гледаше право в очите.
– Тя просто е труден характер – отвърна уклончиво Калина. – Но си ми е сестра. И я обичам.
Все по-често ѝ се искаше да остане насаме с Антон, без Венета между тях. Съжаляваше, че ще учат в различни класове, а есента беше още далеч. Тогава така или иначе Антон щеше да разбере за болестта, защото Венета се обучаваше вкъщи. Затова Калина реши да мълчи – решение, за което по-късно горчиво съжали.
Всичко вървеше по обичайния сценарий. Венета определяше маршрута на разходките, времето, темите на разговор. Подхвърляше саркастични реплики, а Антон само повдигаше вежди и се усмихваше, сякаш това беше странна игра с непонятни правила. Неговото спокойствие я дразнеше и тя се стараеше още повече да го провокира. Напразно – той си оставаше невъзмутим. Калина забелязваше как нещо се променя в сестра ѝ. Пред Антон Венета вече не командваше така настойчиво. Заповедите „Калина, тичай!“ и „Калина, млъкни!“ звучаха предимно, когато бяха сами. С Антон тя спореше – за музика, за филми, за смисъла на живота. Говореше разпалено, с блеснали очи. И се смееше. Смееше се силно, заразително, така, че Калина забравяше да поеме дъх. Никога не беше чувала сестра си да се смее така.
– Той е странен. Не като другите – каза веднъж Венета.
– Кой? Антон? – попита Калина, макар да знаеше отговора.
– Да – отвърна Венета и замълча.
Това мълчание беше необичайно. Венета винаги имаше какво да каже. Калина също не продума, усещайки как в гърдите ѝ се надига нещо студено и тежко. Ревност? Не. По-скоро предчувствие.
Знаците се трупаха. Венета започна да пита:
– Мислиш ли, че тази блуза ще му хареса?
Или:
– Помниш ли какво каза за онзи сериал?
Тя се смееше на шегите му, помнеше, че обича вишнев сок, спореше с него, но му позволяваше да побеждава.
После дойде денят на вилата на Антон. Баща му беше в командировка и тримата прекараха целия ден там. Тичаха из градината, играха с Ембър, печаха кренвирши. Венета сияеше – румена, пъргава, почти здрава. Когато Антон се изцапа с машинно масло, докато оправяше скърцащата люлка, тя се засмя, взе салфетка и нежно изтри бузата му.
– Мръсник – каза тя, а в гласа ѝ имаше такава мекота, че пръстите на Калина изстинаха.
Калина се обърна, преструвайки се, че изучава кората на ябълката. Вътре в нея всичко се преобърна. Тя знаеше, че не си въобразява – изпитваше към Антон същата нежност.
Вечерта се връщаха с електричката към града. Венета, изтощена, дремеше, облегната на стъклото. Антон и Калина седяха срещу нея. Той гледаше премигващите светлини навън, а тя го наблюдаваше и мислеше: „Той е мой. Първата ми тайна, първата ми надежда. Не е честно да бъде неин.“
И тогава Антон тихо промълви, взрян в тъмнината:
– Венета… Тя е невероятна. Като светкавица. Никога не съм срещал такава.
В гласа му нямаше просто симпатия, а възхищение и почти благоговение, а Калина осъзна, че от този миг нататък нищо вече няма да бъде същото.
