— Живка Велизарова — продължи Ралица Балканска с равен, ясен тон, — вие получихте точно такъв син, какъвто отгледахте. Момче, което винаги беше предпазвано от трудности, на което се позволяваше да не работи, да не поема отговорност за нищо. Всичко беше разчистено пред него. А на мен ми беше дадено нещо друго — свобода.
— Но ти си сама… — прошепна жената, сякаш това бе последният ѝ аргумент.
— Да. И това е прекрасно. Знаете ли какво е да се събудиш сутрин без страх, че някой ще се намръщи заради закуската? Да си купиш нещо за себе си, без да слушаш лекция за разхищение? Да останеш до късно над работа и да не тичаш към печката, защото „мъжът трябва да се прибере на готова вечеря“?
Гласът на Ралица стана по-стегнат, по-уверен.
— Това означава да живееш своя живот. Не да обслужваш чужд.
В очите на Живка Велизарова за миг проблесна молба — за разбиране, за прошка, за това Ралица поне малко да облекчи тежестта на вината ѝ.
— А аз какво да правя сега? — изрече тя отчаяно. — Как се живее с това?
— Това беше ваш избор преди тридесет години. Днес просто носите последиците му.
Ралица хвана дръжката на вратата.
— Желая ви успех.
Вратата се затвори тихо. Колата потегли бавно от тротоара. В огледалото за обратно виждане за секунда се очерта приведената фигура под дъжда, пред входа на блока. Ралица не се обърна повече.
У дома тя подреди покупките без бързане, отвори лаптопа. Телефонът вибрира — съобщение от клиент. Нов проект, добро заплащане, интересна тема. Никой не я питаше откъде са парите и за какво ще ги харчи.
Навън дъждът барабанеше по стъклата. Тишината в апартамента я обгърна като топло одеяло. Никой не очакваше вечерята да е готова в определен час. Никой не мърмореше за похарчените пари. Никой не я разпитваше къде е била и с кого е говорила.
Ралица отвори нов файл и започна да пише. Пръстите ѝ се плъзгаха леко по клавиатурата. Работа, която ѝ носеше радост, дом, в който тя определя правилата. Живот, който не е длъжна да дели против волята си.
Появи се ново съобщение — от приятелка, покана за театър през уикенда. Някога подобни предложения завършваха с отказ:
„Орлин не обича да излизам сама.“
Сега отговорът беше кратък и ясен:
— Разбира се, идвам!
Дъждът навън се усилваше, но вътре беше светло и уютно. Ралица се усмихна на мислите си и продължи да работи. Утре щеше да е нов ден — неин ден, изживян така, както тя избира.
