— Казвахте ми, че добрата съпруга не тормози мъжа си с дреболии. Че умее да разбира и да прощава. Че истинската жена създава домашна топлина, а не вечно недоволство — продължи спокойно Ралица Балканска.
Живка Велизарова сведе поглед, сякаш под тежестта на собствените си думи.
— И още — че разводът е позор за жената, но не и за мъжа. Помните ли тези ваши „мъдрости“?
— Помня — изрече тя едва чуто.
— Е, сега живейте с плодовете на собствените си съвети.
Мълчанието в колата се сгъсти и натежа. Живка Велизарова стискаше дръжките на чантата си, без да вдигне глава.
— Ралица… искам да ти поискам прошка.
— За какво точно?
— За това, че те обвинявах за развода. Че повтарях, че си лоша съпруга, че не умееш да се разбираш с мъжа си.
Ралица се обърна изцяло към нея.
— А сега как мислите?
— Сега вече разбирам — каза Живка Велизарова и за първи път срещна погледа ѝ. — Ти просто се отказа първа. Аз го възпитах погрешно. Все го пазех, от всичко го предпазвах, вместо да го науча да носи отговорност за себе си.
— Знаехте какъв го отглеждате. Просто беше по-удобно вината да падне върху мен.
Думите я удариха като шамар. Живка Велизарова трепна и се сви на седалката.
— Права си. Но си мислех… вярвах, че го защитавам. Че това е майчината любов…
— Майчина любов е да подготвиш детето си да живее без теб. Вие го научихте да живее за ваша сметка.
Изречението прозвуча рязко, без смекчаване. Живка Велизарова се прегърби още повече.
— Прости ми — прошепна тя. — Не осъзнавах какво правя. Не предполагах, че ще стигне дотук.
— Осъзнавахте. Просто последствията тогава ви се струваха далечни.
Навън започна да ръми. Живка Велизарова отвори вратата, но не побърза да слезе.
— А ти… сега щастлива ли си?
— Спокойна съм.
— Не ти ли липсва семейството? Мъжът ти?
— Какво да ми липсва? Крясъците? Упреците? Усещането, че каквото и да направя, все е грешно?
Ралица запали двигателя. Бръмченето му запълни паузата между тях.
— Но ти го обичаше…
— Обичах онзи, който можеше да стане. Не човека, който беше.
Живка Велизарова най-сетне излезе, но остана до отворената врата, под ситния дъжд.
— Няма ли да се качиш за малко? Ще изпием по чай, ще поговорим… Ще кажа на Орлин Симеонов, че сме се видели.
— Не.
— Ще се зарадва, наистина…
— Съмнявам се. Едва ли ми е простил, че аз си тръгнах първа.
Настъпи тишина. Дъждът се усили.
— Живка Велизарова — започна Ралица, като гласът ѝ остана спокоен и твърд.
