Тежко ѝ беше.
— А Орлин Симеонов? — попита Ралица Балканска с привидно безразличен тон.
Живка Велизарова потрепери, сякаш думите я удариха изневиделица.
— Върна се да живее у дома. След развода. Мислех, че е временно — докато си намери работа.
— И какво се оказа?
— Доведе със себе си една жена. Представя я като съпруга.
След секунда побърза да уточни, почти оправдателно:
— Няма нищо узаконено. Просто са заедно, без документи.
Ралица кимна. В този момент край тях профуча препълнен автобус и шумът му за кратко заглуши мислите.
— Качете се, ще ви закарам.
— Не, не е нужно, не искам да ви притеснявам…
— Наистина, влезте — настоя тя спокойно.
Вътре колата ухаеше на нова тапицерия и лек, ненатрапчив парфюм. Живка Велизарова се настани предпазливо върху кожената седалка и огледа купето с несигурен поглед.
— Садова, номер седемнайсет — прошепна тя.
Ралица само кимна. Познаваше този адрес до болка — жилището, в което в продължение на три години всяка събота и неделя миеше подовете, вареше борш за цялото семейство и търпеше забележките на свекърва си за това как „добрата жена не натоварва мъжа си с дреболии“.
— Още ли са там? — попита тя, без да откъсва очи от пътя.
— Вече сме четирима — въздъхна горчиво Живка Велизарова. — Размести мебелите, изхвърли цветята ми. Казва, че така било по-практично, по-лесно за бърсане на прах.
Светофарът светна в червено. Ралица се загледа в минувачите.
— И вие търпите това?
— А какво да направя? Той ми е син.
— Пълнолетен син — отбеляза тихо Ралица.
— Все пак си остава мой — устните на Живка се свиха. — Само че… сега той нарежда. В собствения си дом не смея да направя чай, без да попитам.
Колата потегли. Ралица гледаше напред, но слушаше внимателно.
— Работи ли поне?
— Загуби работата си месец след като я доведе. Шефът му търсел кусури, така казва. Оттогава си стои вкъщи с телефона. А тя — тя иска пари от мен. За храна, за сметки.
— Давате ли ѝ?
— Пенсията ми едва стига, но как да ги изгоня? Да ги оставя на улицата?
Ралица замълча. В съзнанието ѝ изплуваха поученията на същата тази жена — „семейните проблеми не се изнасят навън“ и „мъжът трябва да се подкрепя, дори когато е трудно“.
— Знаете ли кое боли най-много? — продължи Живка Велизарова, сякаш нещо в нея се беше пропукало. — Тя е млада, хубава. Мислех, че заради нея ще се стегне, ще започне работа, ще се промени. А той си е същият — лежи по цял ден и чака да го обслужват.
— Както и преди — каза Ралица.
— Както и преди — съгласи се тихо Живка.
Спряха пред познатия вход. Ралица не бързаше да се сбогува.
— Спомняте ли си какво ми говорехте навремето за добрите съпруги?
— Какво съм ти говорила? — напрегна се Живка Велизарова.
