Зорница Яворова веднага разпозна жената отвън — изискана осанка, безупречен грим и крещящо ярко сако. Любка Балканска.
Лицето на Зорница леко се стегна, но тя все пак отключи портата и излезе навън.
— Добър ден, Любка Балканска. Да не се е случило нещо? — попита хладно.
— О, още как! — избухна свекървата и без покана прекрачи прага. — Само едно ми кажете: защо превърнахте сина ми в послушна играчка?! Сега вече ми е ясно — вие дърпате конците! Първо се оказа, че апартаментът изобщо не е на Ралица. После подучихте мъжа си и той прибра Драгомир при себе си, та да ви е под око, като домашно коте!
Зорница затвори бавно вратата зад гърба ѝ и без излишни жестове се отправи към кухнята, като само кимна към стола.
— Ще пиете ли чай? — попита спокойно.
— Не съм дошла за чай! — сопна се Любка Балканска. — Дошла съм да спра това безобразие. Вие съсипвате живота на сина ми!
На устните на Зорница се появи едва доловима усмивка. Тя сложи чайника на котлона и се обърна.
— Щом сте решили да отправяте обвинения, редно е и аз да внеса яснота — гласът ѝ беше равен, но твърд. — Да започнем с жилището. Да, с Милко Христов първоначално не бяхме прехвърлили нищо на Ралица. Но още преди година, много преди първите ви забележки към дъщеря ми, апартаментът беше дарен на нейно име. Той е неин. И тя не е длъжна да ви отчита кога и как ще ви информира за това.
Любка пребледня и стисна устни.
— Вие… нарочно ми се подигравате!
— Не. Просто знаем кога да мълчим и кога да говорим. А сега за работата — продължи Зорница и постави чаша пред гостенката. — Да, фирмата, в която сега работи Драгомир, е собственост на Милко. Той я е изграждал близо двайсет години. Но никога не сме използвали това, докато Драгомир сам не реши да напусне онова „престижно място“, където идеите му се присвояваха, а трудът му се подценяваше. Ако бяхте по-малко ядосана, щяхте да се гордеете със сина си. Най-сетне е на работа, където го уважават.
Любка отвори уста, но думите така и не излязоха.
— И последно — каза Зорница, като я погледна право в очите. — Нямате право да рушите чуждо семейство. Нито с обаждания, нито с упреци, нито с вечните ви внушения. Синът ви е зрял човек. Има свой дом и собствен път. Ако не се научите да ги уважавате, просто няма да присъствате в живота им. В техния живот.
— Това заплаха ли е? — прошепна Любка Балканска.
— Това е молба да се извините на Ралица. И да се научите да разговаряте с хората почтено, независимо кои са. Ако не желаете да се промените — не идвайте повече тук. Толкова е просто.
Свекървата рязко се изправи, поколеба се за миг и тръгна към изхода.
— По-добре започнете да чувствате — каза тихо Зорница след нея. — Защото мисленето отдавна сте го изоставили.
Вратата се затвори с трясък. Зорница се върна на стола си и за първи път от началото на разговора отпи спокойно от чая.
Същата вечер Ралица влезе в къщата с букет божури.
— Просто така — усмихна се тя. — Защото все повече осъзнавам колко невероятно семейство имам.
Двете се спогледаха и се усмихнаха — с онова тихо разбиране, че най-трудното вече е останало зад гърба им.
