Зорница Яворова прие въпроса без видимо напрежение и отвърна с премерена, почти учтива усмивка:
— Не, ние сме съвсем обикновени хора. Просто никога не сме действали прибързано — всичко сме го обмисляли предварително.
За кратко в стаята настъпи тишина. Отвън вятърът разлюля клоните и сух шум се плъзна покрай прозорците.
— А апартаментът? — поде отново Любка Балканска, след като отпи от чая си. — Къде живеехте преди? Това жилище, в което сега са Ралица и Драгомир… то ваше ли е?
Ралица потрепери неволно. Зорница улови реакцията ѝ и я погледна за миг.
— Да — каза спокойно тя. — Апартаментът е на мое име. — После добави с равен тон: — С баща му решихме, че няма смисъл младите да хвърлят пари за наем или да се заробват с кредит. Ние се преместихме в къщата, а жилището така или иначе щеше да стои празно.
Любка Балканска замлъкна, сякаш подреждаше чутото в ума си, премяташе го от ъгъл в ъгъл.
— Значи… не е на Ралица? — уточни тя, като че ли записваше важна подробност.
— Не — потвърди Зорница, този път с леко по-твърд акцент. — Аз съм собственикът.
— Ясно… — проточи свекървата, свеждайки поглед към чашата, но в очите ѝ проблесна нещо остро. — Просто си помислих, че вече сте го прехвърлили на младите. За всеки случай. Все пак Драгомир е момче с бъдеще. Кариера, перспектива…
В слепоочията на Ралица запулсира. „Гаранция“, „перспектива“ — зад загрижените думи прозираше познатият хладен разчет.
Останалата част от вечерта премина в напрегната учтивост. Милко Христов и Валентин Радославов — бащата на Драгомир — бързо намериха общ език. И двамата обичаха риболова и принадлежаха към хората, които се разбират без излишни обяснения. Дори се уговориха следващата седмица да отидат заедно до близкото езеро. Чукаха чаши, смееха се и изобщо не бързаха да се разделят.
Любка Балканска обаче на няколко пъти дръпна мъжа си за ръкава:
— Хайде, Валентине, време е. Не е удобно да се заседяваме така.
— Чакай де, току-що започнахме — махна той с ръка, а това видимо я изнерви още повече.
Когато най-сетне си тръгнаха, тя дори не се сбогува както трябва — само кимна на Ралица с онзи поглед, от който човек остава с усещането, че вече му е вменен дълг.
Телефонът иззвъня към полунощ, когато Ралица вече лежеше в леглото и се опитваше да изтрие от съзнанието си всички разговори от вечерта. Драгомир вдигна, намръщи се и излезе в коридора. До нея достигна само сдържаното му: „Здрасти, мамо“.
Разговорът се проточи. Редуваха се паузи, раздразнени „айде стига, мамо“ и уморено: „Не, няма да продаваме апартамента“.
Когато се върна, лицето му беше потъмняло, а в погледа се смесваха яд и неловкост.
От онази вечер нататък Любка Балканска започна истинска обсада. Всяко обаждане беше гарнирано с намеци към снаха ѝ:
— Сине, сигурен ли си, че искаш такъв живот? Жената ти е без нищо зад гърба си, работи някъде, дето никой не я знае. По-добре щеше да е с Ванеса Борисова — там поне бащата е бизнесмен…
— Време ви е за деца, младостта не чака вечно…
— Няма ли да е по-спокойно, ако родителите ѝ прехвърлят апартамента на вас двамата?
На Ралица свекървата звънеше рядко. Тя не нападаше директно — не идваше на гости, не вдигаше скандали, не прекрачваше открито границите. Тя звънеше. Почти всяка вечер. И говореше дълго със сина си. След тези разговори Драгомир често ставаше нервен, затворен, започваше да забелязва у жена си несъществуващи кусури.
Когато Зорница Яворова разбра за това, само се усмихна криво и каза:
— Ралице, мила. Нарочно подчертах, че апартаментът си остава мой. Иначе Любка Балканска нямаше да покаже истинското си лице.
