— Щом вече сте дошли с упреци, редно е и аз да внеса яснота по някои въпроси — започна твърдо тя. — Да тръгнем от жилището. Още преди година, и то преди първите ви забележки към дъщеря ми, ние подписахме дарение. Апартаментът е собственост на Ралица Руменова. Тя има пълното право във всеки момент да ви информира за това. След като не го е направила, значи не е сметнала за нужно.
Ралица Руменова и Драгомир Асенов се ожениха водени единствено от чувства — без сметки, без задни мисли и без грандиозни приготовления. Сватбата им беше скромна, без тълпи и показност. Двамата решиха да споделят деня с най-близките си приятели в уютен ресторант с панорамна гледка към града.
Родителите на Ралица — Милко Христов и Зорница Яворова — приеха избора им спокойно и без драми. За разлика от тях, майката на Драгомир, Любка Балканска, реагира остро още при първия разговор със сина си и директно заяви, че подобно решение е недопустимо.
— Като няма пари, тогава изобщо не трябва да има сватба! — изкрещя тя, без да прикрива раздразнението си.
— Предпочитаме да заделим средствата за жилище — отвърна Драгомир. — А подписването ще отбележим скромно. В сряда се разписваме, а за събота сме запазили маса.
— Родителите трябваше да поканите, а не приятелите си! Какви са тия идеи?! — не спираше да негодува жената.
Но решението вече беше взето. Именно Драгомир настоя празникът да бъде такъв. Той отлично познаваше характера на майка си и се опасяваше какво впечатление може да остави. Затова съзнателно отлагаше срещата ѝ с родителите на бъдещата си съпруга, колкото позволяваше ситуацията.
Независимо от недоволството на Любка Балканска, тържеството се състоя точно така, както младоженците бяха планирали. По-късно Зорница Яворова предложи да направят семейно събиране само с роднините в къщата им извън града, сред природата.
Заедно с Ралица приготвиха разнообразни мезета и салати. Милко Христов се зае с месото на скарата, а Драгомир му помагаше. Свекърите пристигнаха навреме, носейки торта.
— До вас, разбира се, обикновеният човек трудно стига — подхвърли Любка Балканска с насмешлива усмивка и подаде кутията с тортата на Ралица.
— Заповядайте — кимна Зорница Яворова и ги покани вътре. — Времето днес е някак неспокойно, сякаш ще завали. С Ралица решихме, че е по-разумно да подредим масата в къщата, а не навън.
Мъжете останаха край грила, докато жените седнаха на масата. Ралица беше притихнала, гледаше в чашата си с чай и от време на време хвърляше поглед през прозореца. Зад гъстата корона на ябълката небето видимо се смрачаваше. Колкото повече се сгъстяваха облаците, толкова по-силно напрежението се стягаше в гърдите ѝ — тежко и задушаващо, като въздуха преди буря.
— А вие, Зорница Яворова — поде изведнъж Любка Балканска с престорена любезност, — разкажете как успяхте да си построите такъв разкошен дом? Не всеки може да си позволи подобен мащаб. Изглежда като от списание. Наследство ли получихте или продадохте нещо?
Зорница Яворова остави чашата си и, запазвайки спокойния си тон, се усмихна:
— Няма нищо мистериозно, Любка Балканска. Съпругът ми цял живот работи в строителството. Постепенно, със собствените си ръце, го изгради. Парцела купихме преди около петнайсет години — първо имаше малка лятна постройка, а после започнахме да разширяваме. Материалите взимахме на едро, трудът беше наш. Така се получи и по-изгодно.
— Е, да, когато човек има сръчност, много неща стават по-лесни — кимна свекървата, но очите ѝ се присвиха подозрително. — Аз дори си помислих, че може би имате някакъв бизнес.
— Бизнес? — повтори спокойно Зорница Яворова, като в гласа ѝ прозвуча леко учудване и разговорът за миг увисна във въздуха, готов да продължи в нова, още по-напрегната посока.
