— Та ти обеща, че сам ще изчистиш всичко! Че ще си намериш втора работа! — гласът ми трепереше от напрежение.
— Не стана, Невена Пловдивска — Антон Филипов безпомощно разтвори длани. — Съдебните изпълнители вече заплашваха да запорират сметките. Колекторите звъняха на майка ми по няколко пъти на ден. Не можех да позволя да ѝ стане лошо от нерви. Наложи се да я продам. Но не се тревожи — ще изкарам пари, ще вземем друга. По-хубава.
„Не се тревожи.“
Взрях се в него — в равното, почти безгрижно изражение. В тениската с мазно петно от кетчуп. В корема, който се подаваше над колана. Това беше човекът, с когото споделих десет години. Същият, който се кълнеше във вечна любов. Който живееше в моя апартамент, ядеше от моята храна и накрая… продаде колата ми, за да покрие поредния си провален номер.
Носът ме засърбя. Разтърках го с кокалчетата.
Устата ми беше пресъхнала.
Отидох до мивката, напълних чаша и я пресуших наведнъж. Водата беше топла и безвкусна.
— Къде са парите? — попитах тихо.
— Казах ти — заемът е погасен. Беше милион и двеста. Колата я дадох за милион и триста. Сто хиляди оставих за разходи.
— За разходи? — горчиво се усмихнах. — А аз как да ходя на работа? С автобус? С две прекачвания? До промишлената зона?
— Преди си пътувала така. Ще издържиш. Ние сме семейство, Невена Пловдивска. В добро и лошо. Моите дългове са и твои.
— Не.
Излязох от кухнята.
Влязох в спалнята, отворих гардероба и извадих дебела синя папка с документи. Пръстите ми трепереха, но намерих това, което търсех.
Брачният договор.
Подписахме го преди пет години, когато купувах апартамента. Майка ми настоя. Тогава ми каза: „Мъжете идват и си отиват, но квадратните метри остават. Всичко трябва да е разделено.“ Антон Филипов се засегна, но сложи подписа си. Уверяваше ме, че не иска нищо от мен, освен любов.
С папката в ръце поех обратно към кухнята, готова най-сетне да сложа точка на този разговор.
