— Къде е колата ми?! — стоях в антрето, стискайки ключовете от гаража, които току-що бях извадила от чекмеджето. Студеният метал впиваше дланта ми, а отвътре всичко в мен пламтеше.
Гаражът зееше празен. Бях отишла да взема картофи от ямата, където ги държим през зимата. Вдигнах вратата и ме посрещна само празно пространство. На пода — тъмно петно от масло, в ъгъла — захвърлени стари гуми. Червената ми „Мазда“, купена преди три години с бонуса от работата, беше изчезнала.
Антон Филипов си седеше в кухнята и спокойно отпиваше чай, сякаш нищо не се беше случило. По масата имаше трохи от бисквити и лепкаво петно от сладко, което отново беше разлял и, разбира се, не беше почистил. Мушамата лепнеше по лактите ми — познато, дразнещо усещане.
— Антон! Питам те сериозно! Къде е колата? Да не са я откраднали?!
Той бавно остави чашата, обърна се към мен. В погледа му нямаше уплаха — само умора и тъпо равнодушие.
— Не викай, ще те чуят съседите. Никой не я е крал. Продадох я.
В ушите ми запищя, противно и остро, сякаш комар бръмчеше директно в главата ми. Въздухът стана тежък, задушен, и инстинктивно посегнах към яката, макар да бях по домашна тениска. Пристъпих към масата, а краката ми се усещаха меки, несигурни.
— Продал? — прошепнах. — Как така продал? Тя е на мое име!
— С пълномощно. Нали ми беше дала генерално, когато минавах техническия преглед. Забрави ли?
Спомних си. Преди година бях в командировка, а застраховката и прегледът изтичаха. Бях му написала пълномощно, за да уреди всичко, и така и не го отмених. Глупачка.
— Защо? — отпуснах се на табуретката, която изскърца под мен. — Защо продаде моята кола?
— Затворих кредита — каза Антон Филипов и отчупи парче бисквита. — Онзи заем за бизнеса.
— Какъв бизнес?! — скочих на крака. — Онези биткойни, които изгоряха, или онази финансова пирамида, в която се нави, ли имаш предвид?
