— Наистина е много вкусно — повтори той с доволство.
— А как всъщност разбрахте кой апартамент е моят? — поинтересува се Венета.
— Професионален навик — засмя се Любомир. — Макар и вече да не съм на служба, години наред съм решавал далеч по-сложни ситуации. Просто позвъних на първата врата във входа и попитах къде живее Венета. Оказа се, че тук ви познават добре.
— Сигурно Снежана Вълкова е казала — кимна тя. — Работя като медицинска сестра, много хора идват при мен да им измеря кръвното или да им сложа инжекция. За възрастните е мъка да висят по опашки в поликлиниката.
— Искрено благодаря за вечерята — каза той, оставяйки лъжицата. — Беше превъзходно.
— Аз трябва да ви благодаря — отвърна Венета. — Ако не бяхте ме закарали, още щях да мръзна на спирката и да чакам автобуса.
— Някой щеше да ви вземе — замисли се Любомир, после добави по-тихо: — Само да попитам… няма да е нахалство, ако ви поканя на кино?
Погледът му беше открит и сериозен. Венета усети, че не ѝ се отказва. Защо пък не? Усмихна се и се съгласи.
Във вторник, след дневната ѝ смяна, двамата отидоха на прожекция. След това той я изпрати до дома ѝ.
— Знаете ли — подхвърли Любомир с шеговит тон, — като почтен човек май съм длъжен да ви предложа брак. Прекарахме цял час и половина насаме в колата.
— Много убедително звучи — засмя се тя. — Само че имам две деца. Тях трябва да питаме първо.
— Разбира се. Още този уикенд ви каня всички на вилата ми. Ще направя скара, а децата ще подишат чист въздух.
Всичко се случваше леко, сякаш се познаваха от цяла вечност. Венета отдавна не вярваше, че подобно нещо е възможно за нея. Беше убедена, че животът ѝ вече е подреден и без изненади, а ето че Любомир дори я канеше на вилата си.
— По ягодите съм добра — каза тя колебливо, — но с друго не знам дали…
— Няма да ви карам да работите — прекъсна я той. — Аз ще се погрижа за всичко. А и така ще се опознаем с децата.
Цялата седмица Венета ходеше окрилена. Йоана прие новината за пътуването на нож, докато Велизар Руменов не възрази. От чисто любопитство Йоана все пак тръгна с тях.
Любомир разказваше много за службата си. Велизар го слушаше със зяпнала уста и не се отделяше от него, а Йоана постепенно престана да се цупи и започна да задава въпроси.
— Не се тревожи — прошепна Любомир на Венета. — С времето ще те разбере.
Гледайки го с децата, тя с лек страх си помисли: ако тогава автобусът беше дошъл навреме, ако не беше приела поканата за вилата, никога нямаше да го срещне. Нищо от това нямаше да се случи. Как ли е живяла без него досега? В съзнанието ѝ изплуваха думи от песен: „Страшно е да си представя сега, че съм отворил друга врата…“
Двама уморени от самота души се срещнаха на пътя си, за да не се разделят повече. Случайност ли беше? Истинската случайност щеше да е, ако тази среща не се бе случила.
В началото на септември Камелия Радославова отново я покани да ходят за сливи на вилата. Венета отказа с усмивка.
— Благодаря ти. Миналия път по пътя към твоята вила срещнах съдбата си. Сега вече имам друга.
„Направих предложение на жена си на третия ден от запознанството ни и цял живот съжалявах само за двата пропилени дни.“
Александър Яворов
„Представях си как ще се приближа и ще кажа: „Здравейте, истинска жена!“ А тя ще ми отговори зад маската на своята срамежливост: „Здравейте, мъжо! Вие наистина ли сте истински?“
Калин Бургаски, „Къде се търкалят целувките“
