Любомир Лъвов се разсмя с онзи открит, заразителен смях, който не оставя място за недомлъвки.
— Така се стекоха обстоятелствата. Навремето все отлагах женитбата, а после се оказа, че нито една жена не е склонна да търпи моя ритъм на живот. Срещнах една — между нас имаше истинско чувство. Дойде, огледа се, поживя седмица… и си тръгна без да се обърне.
След това се появи една сестра от болницата — проницателна, хубава, с жив поглед. Малко оставаше да се влюбя, но се оказа омъжена. Така си останах сам. Свиква се. Докато имам сили, се занимавам с вилата. Какво друго ми остава? А вашият съпруг къде е?
Венета замълча за миг, после отговори спокойно, без излишна емоция:
— Не знам. Тръгна си, когато синът ни беше на една година. Намери си по-млада.
Колата се плъзгаше по пътя, а разговорът течеше леко, сякаш се познаваха отдавна.
— Ето я автобусната спирка, може да ме оставите тук — предложи Венета.
— И дума да не става. Ще ви закарам до дома. Няма кой да ме чака, а и не бързам за никъде. Двайсет минути нищо няма да променят. Кажете адреса.
Тя продиктува улицата и номера.
— А апартаментът? — попита той.
— За какво ви е? — учуди се Венета.
Любомир отново се засмя, без да отговори.
Пред блока Венета слезе, благодари му искрено и понечи да вземе кофата. Той предложи да я качи горе, но тя отказа. Тръгна към входа, изправяйки се, за да не показва колко тежи товарът. Когато хвана дръжката на вратата, се обърна. Колата вече я нямаше. Нещо като разочарование я бодна отвътре. „Глупачка“, смъмри се тя. „Размечта се.“
Щом стигна до апартамента си, я посрещна силна музика. Дъщеря ѝ Йоана Богданова и приятелката ѝ се въртяха пред огледалото, кривейки се под ритъма на популярен хит.
— Защо се забави толкова? — попита Йоана, щом видя майка си.
— Така се получи. А Велизар Руменов къде е?
— В стаята си, къде да е. Ние излизаме, добре ли е?
— Ядохте ли? Поне ягоди хапнете, сладки са — намръщи се Венета.
— После — махна с ръка дъщерята.
— В девет да си вкъщи! — извика Венета след нея.
Тя влезе при сина си. Велизар седеше пред монитора със слушалки на ушите. Венета се приближи и ги свали.
— О, мамо! — обърна се той.
— Пак ли цял ден тук? Излез малко навън. Яде ли нещо? — въздъхна тя.
— Да — отвърна кратко и отново си сложи слушалките.
Умората я връхлетя изведнъж. Кофата с ягодите остана в коридора. „След малко“, помисли си тя. Без да се преоблича, легна на дивана и почти веднага задряма.
Събуди я Велизар Руменов. За секунда ѝ мина през ума, че е заспала на дежурство, и тя рязко се изправи.
— Мамо, някой те търси.
Венета се обърна към вратата и видя Любомир Лъвов.
— Забравили сте си якето в колата — каза той.
— Представяте ли си, дори не усетих — отвърна тя и огледа разхвърляния апартамент. Спомни си как го беше съблякла и хвърлила на задната седалка. „Каква съм разпиляна… и дори не съм се преоблякла.“ Взе якето от ръцете му.
— Е, ще тръгвам — каза той.
— Чакайте… какво правя аз… Останете да хапнете. Никой не ви чака, а аз имам супа и вареники…
— Вареники ли? Това не се отказва — усмихна се Любомир.
Венета стопли супата и сложи чайника. Той ядеше с апетит и не спираше да хвали. На нея ѝ беше приятно да го гледа. Спомни си как бившият ѝ съпруг никога не беше благодарил за обяда, нито веднъж не беше казал добра дума, и тази мисъл я накара неусетно да се усмихне.
