Венета Ковач вече петнайсет минути чакаше на спирката и не можеше да проумее защо наоколо нямаше жива душа. Нима всички се придвижваха към вилите си само с лични автомобили? А може би рейсът изобщо нямаше да мине и Камелия Радославова не беше разбрала? Или пък разписанието бе объркано? Мислите ѝ се блъскаха една в друга, без да намират отговор.
Какво ѝ оставаше да прави? Да тръгне пеша беше безумие – до града нямаше шанс да стигне преди тъмно, при това мъкнейки тежко ведро, пълно с горски плодове. Да се връща обратно към вилата означаваше нови два километра ходене, а това изобщо не влизаше в плановете ѝ. Оставаше единствено да спре някоя кола на пътя. Само че автомобилите бяха рядкост и всички профучаваха, без дори да намалят. „Защо ли изобщо се навих да дойда?“ – ядосваше се тя. Алчността си каза думата: щом е без пари, значи трябва да се вземе.
Поканата за вилата дойде още предишния ден от Камелия Радославова, която работеше като хирургична сестра.
— Тази година плодовете са безумно много, няма къде да ги денем — обясни тя. — Касисът е едър, клоните се превиват от тежест. Такова чудо не сме имали. И цариградско има в изобилие.
— Сварете сладка, направете компоти — предложи Венета.
— Всичко това вече е готово, а и от миналата година ни остана. Децата пораснаха и се разпръснаха, за двама души толкова не ни трябва. Съседите също си имат. Ние ще те закараме с колата. Щяхме да нощуваме, но има автобус до града, ще се прибереш спокойно. Облечи се по-скромно, вземи гумени ботуши, а ако нямаш — ще ти дам.
Венета прие без много колебание.
— Йоана, утре отивам до вилата за касис. Гледай да не оставяш Велизар Руменов цял ден пред компютъра и го нахрани — заръча тя на дъщеря си. — Ще се постарая да се върна по-рано.
— Защо ти е да се мъкнеш нанякъде? По пазара има бол плодове — намръщи се момичето, което имаше собствени планове за почивния ден и изобщо не ѝ се стоеше у дома с брат ѝ.
— Има, но тези са безплатни. Първо изкарай пари, после ги харчи — отвърна майка ѝ.
— Добре тогава — изкриви лице Йоана. — Вечерта с Мила Балканска ще излезем, става ли?
— Истинска изнудвачка си — усмихна се Венета.
Йоана беше на петнайсет и вече се влюбваше, а Велизар Руменов — едва на десет. Той нямаше никакво намерение да излиза и щеше да стои пред компютъра до пълно изтощение. „Можеше да го взема с мен, поне да подиша чист въздух“, помисли си тя. „Само че кошница нямам, ще нося ведро, за да не се смачкат плодовете.“
Както и очакваше, Велизар Руменов категорично отказа да пътува.
Камелия и съпругът ѝ я взеха в осем сутринта, докато децата още спяха. Пътят отне малко повече от час. Вилният имот се оказа просторен, с ябълкови, крушови и сливови дървета, с редици касисови храсти. Камелия разведе гостенката из къщата, пригодена дори за зимно обитаване, и сподели, че след пенсионирането си двамата планират да живеят там постоянно.
Извън града въздухът беше лек, а гледките — истинска наслада. След като се огледа и изпи чаша чай, Венета се захвана с брането. Плодовете наистина бяха едри и неочаквано вкусни, особено черният касис. За малко повече от час ведрото се напълни догоре, а тя самата се наяде до пресищане. Наложи се да свали кърпата си и да я използва, за да раздели пластовете плодове. „Ще сваря сладко, може и желе“, планираше наум.
Би си тръгнала веднага, но Камелия настоя първо да я нахрани с обяд, а Венета, с разбуден от чистия въздух апетит, с удоволствие седна на масата, без да подозира, че прибирането ѝ ще се окаже далеч по-сложно, отколкото е очаквала.
