Дарина Лъвова още от ранната сутрин усещаше, че я чака изтощителен ден. Предчувствието ѝ се затвърди в мига, в който Калин Балкански започна нервно да обикаля апартамента, да мести столове, да преброява чиниите и да проверява дали приборите ще стигнат. Неговите роднини никога не идваха поотделно – винаги нахлуваха като цяла делегация: сестра му Полина Лъвова с мъжа си Милко Атанасов, леля Живка Валентинова и братовчедът Христофор Илиев със съпругата си. При всяко подобно събиране Дарина имаше чувството, че не е стопанка на дома си, а временна наемателка, търпяна единствено от учтивост.
– Ами ако този път ги пропуснем? – подхвърли тя плахо, докато режеше зеленчуците за салатата. – Да си го отпразнуваме само ние тримата, спокойно, без шум.
Калин дори не откъсна поглед от вестника:
– Даре, недей така. Винаги сме празнували заедно. Това е семейство.
„Семейство“, повтори тя наум с горчивина. За него – да. За нея това бяха хора, които смятаха апартамента ѝ за общ, хладилника – за бездънен, а самата нея – за нещо като обслужващ персонал.
Точно в два следобед звънецът издрънча. Полина нахлу първа, както винаги – шумна, настъпателна и без капка колебание. Жена на около четирийсет, с боядисана коса и навик да говори на висок тон, тя веднага се насочи към хладилника.
– Калине, здрасти! – целуна брат си по бузата и вече отваряше вратата. – Ама защо е толкова празно тук? Дарина, къде е тортата? Нали мислех, че ще приготвиш нещо специално?
– Тортата е в кутията на масата – отвърна сдържано Дарина, без да спира да подрежда чиниите.
– Купешка? – Полина изкриви лице. – Ех, Даринче, ръце имаш, можеше и сама да се постараеш.
След нея се появи Милко Атанасов – нисък мъж с оредяла коса и постоянно недоволно изражение. Без да каже дума, той огледа обзавеждането с критичен поглед и се отпусна в креслото.
– Калине, кога най-сетне ще смените този диван? – провикна се от хола. – Потънал е целият, не се седи удобно.
Леля Живка Валентинова влезе последна. Слаба жена на около шейсет, с остър брадичка и още по-остър език, тя винаги се държеше така, сякаш лично са я поканили да въдвори ред в чуждия живот.
– Ох, Даринче, злато – огледа кухнята с прицелен поглед, – защо мивката не блести? А тези кърпи… посивели са. Домът показва каква е жената, нали знаеш.
Дарина стисна юмруци, но запази мълчание. Калин се приближи и сложи ръка на рамото ѝ – жест, който би трябвало да я успокои, но само усили раздразнението ѝ.
– Хайде, мамо, лельо Живке, заповядайте на масата – каза той примирително. – Дарина много се постара, приготви куп неща.
Още с първите хапки започна онова, което Дарина мислено наричаше „семейният съд“. Полина опита салатата и веднага направи гримаса:
– Нещо ми е безсолна. Дарина, не се стискай със солта, мъжете обичат по-пикантно. И майонезата е малко, сухо идва.
– Аз още вчера казах на Калин – поде тя с поучителен тон, а Дарина усети как напрежението около масата постепенно се сгъстява и предвещава продължение.
