— Неща за изхвърляне — отвърна Ралица Вълкова с равен, хладнокръвен тон, сякаш обясняваше нещо съвсем битово. — Кокали от пиле, обелки от салами, използвани салфетки.
Да си ги прибереш.
Нали ти самата каза: „Така или иначе ще се хвърля“.
Е, аз ти ги събрах.
Да не се похабят.
Лицето на Златка Огнянова пламна в алено. Тя зяпна, поемайки въздух на пресекулки, като риба, извадена на сергията. Устните ѝ потрепериха.
— Ти… ти…
После изведнъж се обърна към мъжа си:
— Ростислав Марков! Виждаш ли какво прави тя?! Храни ме с помии!
В твоя дом!
Ростислав най-сетне излезе от вцепенението си. Гласът му звучеше несигурно:
— Ралице, това вече е… малко прекалено…
— Прекалено е, Ростислав — сряза го тя, без да отмества поглед от очите му. — Прекалено е, когато роднини на гости бъркат в чиниите и прибират храна.
Прекалено е, когато подреждам масата с последните си пари, а ме обвиняват, че крия остатъци.
После се завъртя към Златка и кратко отсече:
— Вън.
— Как така „вън“? — не разбра тя.
— Навън оттук. С контейнерите, с мъжа си и с децата.
И боклука си вземете — кимна Ралица към черния чувал. — Нали беше за кученцето?
Кучето ще се зарадва.
— Кракът ми повече няма да стъпи тук! — изрева Златка, сграбчвайки чантата си и дърпайки Антон Ковач за ръкава. — Антоне, тръгваме!
— Нито секунда повече в този змиярник!
— Да се задавите с тая щука!
Те излетяха от апартамента като тапа от бутилка. Вратата се затръшна оглушително. В коридора останаха само калните следи от уличните им обувки.
Гостите замълчаха неловко.
Силвия Дунавска предпазливо взе вилицата и бодна парченце краставица.
— Салатата е много вкусна, Ралице — прошепна тя. — Личи си, че си я правила сама.
— Определено — обади се още някой.
Напрежението малко по малко се разсейваше. Мъжете, издавайки неопределени сумтящи звуци, отново посегнаха към водката. Разговорите тръгнаха, макар и без предишната лекота.
Когато и последният гост си тръгна, а чиниите бяха измити и прибрани, Ралица седна в кухнята с чаша изстинал чай. Ростислав крачеше нервно из коридора, все не намирайки смелост да влезе.
Накрая застана на прага.
— Е, ти… направо я постави на място — опита се да се пошегува той, но не вдигна очи. — Със сестра ми така… беше грубо.
Тя вече се обади. Плаче.
Казва, че си я унизила.
Ралица бавно вдигна поглед към него.
— Ростислав, наистина ли още не разбираш?
— Какво толкова има да се разбира? Алчна е, недодялана…
Но да я гониш… с този чувал… Пред хората срамота.
— Срамота е — тихо каза Ралица, — когато в собствения си дом не се чувстваш стопанка.
Когато трудът ти, парите ти и душата ти се тъпчат като евтин боклук.
Тя се изправи и застана до прозореца. Навън беше тъмно, фенерите хвърляха жълти петна по мокрия асфалт.
— Ето какво реших, Ростислав. При майка ти ще ходя. Възрастна е, има нужда от помощ.
Но Златка тук повече няма да виждам.
Нито по празници, нито „просто да мине“.
— Ама, Ралице… — започна той.
— Или тя не идва, или аз подавам за развод и делим апартамента.
И ти със Златка и контейнерите ѝ ще се нанесете в едностайно жилище.
Отделно.
Уморих се.
Говореше спокойно, без викане. И точно това спокойствие истински уплаши Ростислав. В този миг му стана ясно — това не беше закана.
Това беше окончателно решение.
Точно като крайна цифра в счетоводен отчет.
— Добре… — раменете му се отпуснаха. — Добре, Ралице.
Ти си права.
Днес тя прекали.
Ще ѝ кажа.
Ралица кимна. Знаеше, че той ще ѝ каже. И знаеше, че Златка дълго ще я очерня пред цялата рода.
Но вече не ѝ пукаше.
Тя отвори хладилника. На рафта стоеше чиния с грижливо отделено парче щука — същото, което беше успяла да скрие преди нашествието.
„Утре ще го изям за закуска — помисли си тя. — С бял хляб и масло.
Заслужих си го.“
За първи път през цялата вечер тя се усмихна — леко, искрено, без тежест в гърдите.
