Ралица се опита още веднъж да се овладее, макар че вече усещаше как нещо вътре в нея се разклаща опасно. Златка продължаваше да реди с безсрамна ловкост в кутиите — за Антон утре на работа, за децата „да имат за училище нещо за хапване“. Без колебание загреба и последните парчета от скъпата сушено-пушена нарезка, която гостите дори не бяха опитали както трябва.
След това протегна ръка към голямото плато с пълнената щука.
— Златке, почакай — Ралица остави купчината чинии на края на масата.
Гласът ѝ неволно потрепери.
— Хората още са тук. Мъжете всеки момент ще се върнат, ще продължат да похапват. Тортата дори не е разрязана…
— Айде стига, де! — махна с ръка Златка. — Мъжете вече са порядъчно почерпени, няма значение с какво ще се залъжат. Кисела краставичка ще им стигне.
А щуката ще изветрее.
Нали не ти е жал за родните племенници?
С тези думи тя грабна огромно парче от рибата — онова с главата, което Ралица беше оставила специално за ефектно поднасяне — и го натъпка в най-голямата пластмасова кутия.
— Боян, Калина, хайде, помагайте на майка си! — заповяда тя.
Децата, свикнали с подобни „акции“, веднага се насочиха към купите с бонбони и плодове, пълнейки джобове и торбички без никакво смущение.
Ралица гледаше сцената като през стъкло, с някакъв студен, отдалечен ужас. Това не беше просто невъзпитано. Приличаше на разграбване.
— Сложи го обратно — каза тя тихо, но отчетливо.
— Какво? — Златка застина с парче буженина във въздуха.
— Месото върни на мястото му. И рибата — Ралица вече беше до масата.
В гърдите ѝ се надигаше хладна, твърда вълна.
— Ти добре ли си? — ококори се Златка. — За остатъци ли се стискаш?
Та ти сама ги прибираше, значи за хвърляне са!
— Това не са отпадъци — отвърна Ралица спокойно, но с желязна твърдост. — Това е празнична трапеза. И хората още седят на нея.
— Какви хора! — изсумтя Златка. — Твоята Силвия вече е весела, а Горнякови се готвят да си ходят.
А ние какво? Трябва да ядем!
На Антон му бавят заплатата, децата няма с какво да храня.
Нали сме семейство!
Ти си длъжна да помогнеш!
И с още по-голямо усърдие тя започна да прехвърля салатата с език в следващия контейнер.
— Между другото, подарък донесохме! — добави с обида. — Малко уважение към роднините няма да е излишно.
Точно тогава в стаята влезе Ростислав Марков, заедно с останалите мъже. Като видя почти опразнената маса, вкамененото лице на съпругата си и сестра си, която пакетираше храна като за склад, той примигна объркано.
— Какво става тук?
Момичета, какви ги вършите?
— Ето, Ростиславе! — веднага се намеси Златка. — Твоята Ралица съвсем е полудяла!
На родната си зълва залък не дава!
Казвам ѝ — ще го взема, да не се похаби, а тя: „Върни го!“ — като куче на сено!
Ростислав погледна жена си.
— Рали… хайде де.
Какво ти става?
Нека си вземат, какво ще правим с толкова?
Ралица го погледна — добродушното му, леко замъглено лице, Златка, която вече затваряше победоносно кутията с щуката, и гостите, които неловко отклоняваха очи.
И тогава нещо в нея се прекърши.
Онази тънка нишка на търпението, върху която се беше държал двадесет и пет години бракът, вечните компромиси, икономиите, „разбирането“ и роднинските задължения.
Без да каже дума, Ралица пристъпи към Златка и рязко издърпа контейнера с рибата от ръцете ѝ.
— Ей! Какво правиш?! — писна зълвата.
Ралица не отговори. Отвори капака и изсипа съдържанието обратно в платото. Щуката тупна глухо и се разпадна на неугледни парчета.
— Ралице! — ахна Ростислав.
Тя вече държеше втория контейнер — със салатата. Обърна го обратно в купата. Майонезата се разплиска по покривката и по елегантната блуза на Златка.
— Ти си ненормална! — изкрещя тя, отскачайки. — Блузата ми съсипа!
Ралица събра празните кутии и ги напъха обратно в „ашановската“ чанта на зълвата. После излезе към кухнята.
В стаята настъпи мъртва тишина. Чуваше се само тиктакането на часовника и тежкото дишане на Златка.
След минута Ралица се върна. В ръцете си държеше плътен черен чувал за боклук.
— Заповядай — подаде го тя на вцепенената Златка.
— Това пък какво е? — попита тя машинално.
