Така всекидневието ни бавно се подреди по нейните правила и Валентина Стаменова започна сама да си чертае работното време.
— Днес мога да изляза с Борис от два до четири следобед — заявяваше тя делово, докато щедро маже масло върху хрупкавия багет. — Но имайте предвид, че е почивен ден, тарифата е двойна.
И ние плащахме. Радослав Балкански се кривеше леко, но превеждаше сумата. За него беше неудобно да откаже на майка си, а още по-неловко — да признае пред мен, че всичко това граничи с абсурд. А аз… аз запазвах тишина.
Наблюдавах.
Гледах как прекарва безкрайно дълго време в банята, използвайки половината ми душ-гел наведнъж. Как оставя лампите да горят във всяка стая с оправданието: „Тъмно ми е, очите вече не са същите“. Как настоява да купуваме червена риба, защото „омегата била много полезна“, а после тази риба изчезва от чинията ѝ още преди да сме седнали всички за вечеря.
— Калина, прахът за пране свършва — подхвърляше през рамо. — Вземи онзи японския, най-добре пере блузите ми.
Преди бих отишла и бих купила. Мърморейки наум, но без да споря. Този път обаче само кимнах и се насочих към компютъра.
— Защо пак седиш до късно пред екрана? — попита една вечер Радослав, надниквайки към монитора.
— Взимам си работа за вкъщи — излъгах аз, докато бързо затварях таблицата. — Трябват ни пари. Детегледачките вече са скъпи.
Ако някога сте водили домашен бюджет, знаете колко бързо цифрите свалят розовите очила. Но моят файл не беше просто списък с разходи. Това беше досие — хладно, точно, подкрепено с касови бележки, тарифи и дати.
Към края на ноември Валентина Стаменова вече се беше увлякла. Купи си нови ботуши, записа се на басейн и започна деликатно да подмята, че „детегледачката има нужда от индексация“, защото цените навсякъде растат.
— Все пак трябва да ме разберете — обясняваше тя по време на вечеря. — Давам енергия. А всеки ресурс се изчерпва и трябва да се възстановява.
Аз я гледах и се усмихвах. С онази усмивка, от която в офиса обикновено разговорите секват.
— Разбира се, Валентина Стаменова. Силите са капитал.
Първи декември дойде неусетно. Денят за разплащане.
Сутринта свекърва ми влезе в кухнята тържествено — с нова блуза и аромат на скъп парфюм, подарък от Радослав за Деня на майката. Седна начело на масата като председател на събрание и сложи пред себе си прочутия си тефтер.
— Е, деца, да видим какъв е резултатът за месеца? — гласът ѝ трептеше от очакване. — Всичко съм сметнала. През ноември имам тридесет и два часа с внука. Освен това два пъти готвих борш по ваша молба — това го броя като услуга на готвач, по минимална ставка. Общо дължите…
Тя назова сумата. Радослав остави чашата си на масата с отчетлив звук. Цифрата беше сериозна — почти двадесет хиляди лева, и въздухът в кухнята сякаш се сгъсти, подготвяйки почвата за следващия разговор.
