…а защото аз се намесих…
Главата на Магдалена Филипова рязко се вдигна, сякаш някой я беше дръпнал с конец. До вратата Ростислав Марков пое въздух накъсано; напрежението го стягаше като примка около гърдите.
Любка Радославова продължи да говори почти шепнешком, думите ѝ едва се отлепяха от устните:
— Тогава дойдох у вас пияна… започнах скандал… Ти се опита да ме спреш… А Габриела Воин застана на моя страна — и ти се пречупи…
Драгомир Яворов рязко поклати глава, сякаш искаше да изтръгне чутото от съзнанието си:
— Не… това не е вярно! Такова нещо не е имало!
Старата жена едва забележимо разклати глава:
— Имаше… Просто си го изтрил от паметта си… както и утрото след това — когато те прибрах у дома и цял месец те вадих от запой…
В стаята се разля тежка, притискаща тишина. Само равномерното пиукане на апаратурата напомняше, че времето не е спряло.
Драгомир проговори бавно, сякаш газеше през гъста мъгла от забравени картини:
— Защо… защо нищо не помня?..
Този път отговорът дойде от Магдалена. Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ блестяха от задържани сълзи:
— Защото те беше срам да помниш… А аз си мислех, че просто си избрал да забравиш завинаги…
Любка се опита да се надигне върху възглавниците, видимо изтощена:
— Простете ми… всички… Най-вече теб, внуче — погледът ѝ се спря върху Ростислав. — Заради моята слабост ти израсна сред тази… война.
Ростислав мълчаливо се приближи, хвана ръката ѝ и я стисна. По бузата му се плъзна една-единствена сълза.
— Билетът… — прошепна той. — Скъсах го.
Драгомир рязко се изправи и излезе в коридора. Магдалена не се поколеба и тръгна след него.
Той стоеше до прозореца, впил пръсти в перваза толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
— През всички тези години… — изрече той през стиснати зъби, — мислех, че пазя семейството си. А се оказа, че…
Магдалена внимателно докосна рамото му. За пръв път от много време той не се отдръпна.
От стаята се чу слабият глас на Любка:
— Вървете си у дома. Утре… ще говорим. Ако има време…
Те излязоха в нощта. Дъждът беше спрял. Градът спеше спокойно, без да подозира за бурята в душите им. Трима души вървяха по празните улици, без да знаят какво ги чака утре. Но тази вечер… тази вечер бяха заедно.
Сутринта ги завари в опустялото жилище. Ростислав се беше свил на дивана и спеше дълбоко. Магдалена седеше в кухнята, стискайки чаша с отдавна изстинал чай. Драгомир стоеше до прозореца — не беше мигнал цяла нощ.
— Ще отидеш ли при нея? — попита Магдалена тихо.
Той се обърна бавно. Под очите му лежаха сенки от безсъние.
— Страх ме е.
Думите увиснаха помежду им с неочаквана откровеност.
— И мен ме е страх… — тя сведе поглед. — Ами ако…
— Недей, — прекъсна я рязко той, вдигайки ръка. — Не го казвай.
Настъпи мълчание.
Навън градът се събуждаше — някъде в далечината изсвири клаксон. Обикновено утро започваше отново, но техният свят вече беше необратимо променен.
Изведнъж Драгомир отиде до шкафа и извади стара кутия. Изсипа на масата парчетата от счупената фоторамка — същата, която вчера Ростислав се опитваше да събере.
— Помниш ли, когато я купихме? — прокара пръст по едно от парченцата с крайче от снимка. — От онова павилионче до морето… Ти тогава каза…
— Че ще преживее всичко, — усмихна се Магдалена, но усмивката веднага угасна. — Не успя…
Той пое ръката ѝ — без рязкост, без отблъскване. Просто я държеше.
— Можем ли… да опитаме да я залепим? — попита несигурно.
Тя го погледна, после насочи очи към парчетата:
— Да… нека опитаме.
Седнаха рамо до рамо и внимателно започнаха да подреждат фрагментите на миналото. Събудилият се Ростислав ги видя и без дума се включи. Никой не изричаше най-важното — за Любка… за брака им… за бъдещето…
Когато слънцето се изкачи по-високо, Магдалена внезапно каза:
— Днес няма да тръгвам никъде…
Драгомир само кимна. Ростислав издиша дълбоко — дали от облекчение, или от тиха тъга, не беше ясно.
Допиха чая си мълчаливо. Част от рамката вече беше събрана, друга все още чакаше мястото си.
— Да вървим? — Драгомир стана първи.
Те излязоха заедно. Вратата се затвори безшумно зад тях.
А в кухнята остана фоторамката — напукана, но цяла, огряна от утринния слънчев лъч. В нея — усмихнати лица.
Може би някой ден ще могат да се усмихват така отново.
Но не и днес.
Днес им предстоеше да отидат в болницата —
и да разберат дали Любка Радославова е успяла да им каже всичко най-важно…
