Но Магдалена Филипова вече нахлузваше якето си на бегом; ръцете ѝ трепереха, докато напразно се опитваше да набере номер за такси на телефона.
— Ставай… трябва да тръгваме… веднага… — гласът ѝ беше задавен, но настоятелен.
Драгомир Яворов бавно вдигна глава, сякаш думите ѝ достигаха до него през плътен слой вода.
— А майка ми?.. — прошепна той, с надежда и страх, преплетени в едно.
— Майка ти… — Магдалена прехапа устната си толкова силно, че усети вкус на кръв. — Тя… може би никога няма да ни прости за това.
Клаксонът на таксито изрева под прозорците нетърпеливо и остро. Те се втурнаха навън под ледения порой, без качулки, без чадъри. Едрите зърна град ги удряха по лицата и ръцете с болезнена ярост, но телата им сякаш вече не реагираха. Истинската болка тепърва щеше да ги настигне.
Колата летеше по нощните улици, прескачайки редките фарове на други автомобили. Магдалена стискаше телефона до гърдите си; на екрана светеше последното съобщение от Ростислав Марков: „Не ме търсете.“ До нея Драгомир беше стиснал юмруци така силно, че кокалчетата му бяха станали бели като вар.
— Към гарата ли? — попита шофьорът, хвърляйки кратък поглед в огледалото.
— Да… моля ви… по-бързо! — отвърна тя, опитвайки се да удържи сълзите.
Когато стигнаха пред гаровия площад, видяха униформен полицай до Ростислав. Момчето изглеждаше изгубено, с мокра до кости дреха и празен поглед.
— Мамо… — прошепна той, щом ги забеляза.
Драгомир изскочи пръв от колата, но строгият поглед на полицая го спря на място.
— Вие ли сте бащата? Синът ви е опитал да купи билет без документи. За щастие касиерката е реагирала навреме.
Магдалена се хвърли към Ростислав и го притисна силно към себе си. Тялото му обаче остана сковано, сякаш беше от камък.
— Защо го направи? — прошепна тя, заровила лице в косата му.
— Омръзна ми… — отвърна той, без да я поглежда. — Омръзна ми да слушам скандалите ви. Да гледам как татко хвърля вещи. Как ти плачеш заключена в банята…
Драгомир замръзна. Лицето му се изкриви, сякаш някой го беше ударил право в гърдите.
— Аз… не исках… — изрече той безсилно.
— Но го правеше, — Ростислав за пръв път вдигна очи към него. — И знаеш ли? Понякога и на мен ми идва да потроша всичко…
Магдалена ахна. Драгомир отстъпи крачка назад, като че ли думите на сина му го бяха пронизали.
— Ще се променим… — прошепна тя и стисна ръката на момчето още по-силно. — Кълна ти се.
Ростислав поклати глава бавно.
— Твърде късно е. Билетът вече е купен… За Албена Бургаска, във Варна.
Полицаят се прокашля неловко:
— Младежо, може би все пак трябва да минем през районното за протокол…
— Не! — рязко го прекъсна Драгомир. — Това е нашето семейство. Ние ще се справим.
Той пристъпи напред и коленичи пред сина си.
— Прости ми… не разбирах какво причинявам…
Ростислав го гледа дълго, мълчаливо, после неочаквано го прегърна.
— И аз не знам какво да правя… затова исках да избягам…
Магдалена закри лицето си с длани. В този миг телефонът ѝ звънна. Номерът беше непознат.
— Ало?
— Вие ли сте Магдалена Филипова? — обади се женски глас. — Обажда се лекар от онкологичния център. Любка Радославова се събуди… и настоява всички вие да дойдете незабавно.
Драгомир вдигна глава рязко:
— Майка ми?..
Гласът отсреща потрепери:
— Тя твърди, че има истина, която повече не може да крие…
Болничният коридор им се стори безкраен, изпълнен с гъста тишина и напрежение. Магдалена вървеше отпред, сякаш не усещаше лепкавия звук на стъпките си по линолеума. След нея се влачеше Ростислав, с ръце дълбоко в джобовете. Драгомир изостана за миг до прозореца — отражението му в стъклото му се стори като лице на напълно непознат човек.
От завоя излезе медицинска сестра:
— Вие ли сте близките на Любка Радославова? Тя ви очаква… но състоянието ѝ е критично.
Стаята ги посрещна със стерилна тишина и мирис на лекарства. Любка лежеше сред апаратурата; при появата им очите ѝ се отвориха.
— Дойдохте… — гласът ѝ беше слаб, пресипнал. — Страхувах се… че няма да успея…
Драгомир се хвърли до леглото и хвана ръката ѝ — лека, почти безтегловна.
— Майко… тук сме…
Тя се усмихна едва забележимо.
— По-тихо… слушай внимателно… Сега ще ви кажа цялата истина…
Магдалена инстинктивно отстъпи назад, а Ростислав остана неподвижен до вратата.
Любка заговори почти без звук:
— Аз съм виновна за всичко… Аз убедих Полина Василева да мълчи за болестта… Страх ме беше от твоята реакция… страх ме беше да не те видя отново същия…
Драгомир пребледня до сиво.
— Какъв „същия“?
Тя затвори очи за кратко.
— Тогава… преди десет години… когато за първи път вдигна ръка срещу нея… не защото беше пиян…
