Драгомир Яворов я удари внезапно. Не със свит юмрук, а с отворена длан – рязко, почти неумело, сякаш жестът не беше докрай осъзнат. Ударът обаче се оказа достатъчно силен, за да загуби Магдалена Филипова равновесие, да се препъне в края на килима и да падне на колене. В ушите ѝ зазвъня, а пред очите ѝ притъмня за миг.
— Стига си живяла на мой гръб! — гласът му разкъса тишината в кухнята. Беше дрезгав, напрегнат, като че ли дълго е стискал думите в себе си.
Любка Радославова, която седеше до масата с почти недокосната чаша чай, замръзна. Пръстите ѝ леко се разтрепериха. Магдалена бавно вдигна поглед. В очите на съпруга си не видя ярост — там имаше страх. Чист, неподправен уплах.
Тя се изправи спокойно, сякаш се движеше през гъста вода. Не намести халата, който се беше свлякъл от рамото ѝ. Не докосна пламналата си буза. Само го погледна — и забеляза как лицето му изведнъж пребледня.
— Магдаленке… — прошепна той и пристъпи към нея; ръката му трепна, сякаш искаше да я спре или прегърне.
Тя обаче се обърна, излезе от кухнята и се затвори в спалнята. Без дума.
Зад плътно затворената врата се чу приглушеният глас на Любка Радославова:
— Какво направи ти?!
— Мамо, аз не…
Но Магдалена вече не ги слушаше. Седна на края на леглото и извади папка от нощното шкафче. Вътре бяха документите за развода. Подписани още вчера — след като беше попаднала на кореспонденцията му с една колежка.
„Нищо сериозно… просто закачки. Само че с нея се смее така, както отдавна не се е смеел с мен.“
Тя върна папката на мястото ѝ. До нея лежеше паспортът му — страницата с брачния печат беше внимателно изтръгната.
Магдалена изгаси лампата и се отпусна върху леглото с лице, заровено във възглавницата.
На сутринта Драгомир стоеше на прага — блед, объркан, вперил поглед в паспорта.
— Това… сериозно ли е?
Тя не отговори. Само извади телефона си и му показа екран със запазен кадър.
— Коя е тази жена, Драгомире?
След въпроса настъпи тишина. Онази глуха, тежка пауза, която се беше трупала между тях с години.
Навън дъждът затропа по прозорците.
Ростислав Марков седеше на масата и безмълвно наблюдаваше баща си. Пръстите му стискаха телефона до болка; кокалчетата бяха побелели. Драгомир крачеше из кухнята напред-назад, прехвърляйки документи с нотариални печати от едната ръка в другата.
— Осъзнаваш ли какво направи? — гласът на сина прозвуча тихо, но хладно и точно.
Драгомир се завъртя рязко:
— Това не е твоя работа!
— Напротив! — Ростислав скочи; столът зад него падна с трясък. — Ти я удари! Пред баба!
Настъпи лепкаво мълчание; въздухът сякаш се сгъсти. Драгомир направи крачка напред:
— Тя сама ме докара дотук!
— Разбира се… — синът се усмихна криво. — Първо крещиш на всички… после посягаш… а после носиш цветя и си въобразяваш, че всичко е оправено.
Юмруците на Драгомир се стиснаха от безсилна ярост. Някъде зад тях изскърца врата — Магдалена се появи в коридора и спря на входа на кухнята.
— Ти дори не схващаш цялата картина… — изсъска бащата.
— Схващам я идеално. Ти просто си страхливец!
Ръката му се вдигна инстинктивно; самият той не осъзна движението. Но Ростислав се дръпна бързо и уверено. По лицето му за първи път се появи иронична усмивка:
— Виждаш ли? Вече и мен си готов да удариш.
Магдалена влезе решително в кухнята, отиде право при сина си, без да погледне мъжа си, и сложи длан на рамото му:
— Иди в стаята си…
Ростислав погледна ту майка си, ту баща си. Нещо се пречупи в него — личеше по очите му.
— Не…
Той се приближи до рафта до стената, където стоеше стара семейна снимка: море, смях… Магдалена със сламена шапка, прегърнала седемгодишния си син. Взе рамката в ръце.
— Ростислав… — започна тя.
Снимката се разби на пода със звън на стъкло.
Миг пълна тишина.
После момчето бавно се наведе, събра парчетата с голи ръце и ги подреди грижливо в празна кутия от чай. Изправи се и погледна родителите си право в очите:
— Ето ви вашето семейство. Сглобете го сами — ако изобщо можете.
Той излезе; вратата на стаята му се хлопна силно и окончателно.
В настъпилото мълчание телефонът на Магдалена иззвъня. Тя погледна дисплея — непознат номер.
— Ало?
Пауза.
— Да… Решението е окончателно… Ела за мен утре…
Драгомир вдигна глава:
— Кой беше?..
Но тя вече се отдалечаваше, оставяйки го сам сред развалините на общото им минало.
Любка Радославова седеше в креслото на Магдалена и нервно мачкаше края на халата си. В къщата цареше тежка, задушаваща тишина: внукът се беше заключил в стаята си, снаха ѝ беше излязла с телефона в ръка, а Драгомир стоеше някъде между вината и празнотата, без да намира място за себе си.
