Росица отвърна хладно и излезе от стаята, без да се обръща назад.
— Няма да посмееш! — хвърли след нея Златка.
— Опитай се да видиш дали е така — дойде краткият отговор.
— Ние сме гости! — обади се някой от все още събралите се роднини.
— Вие сте гости на Явор. Аз не съм ви канила — изрече Росица, докато вече се насочваше към кухнята.
Стига. Край. Достатъчно дълго беше удобна, търпелива и разбираща. Прекалено дълго се опитваше да угоди на всички, освен на себе си.
Защо изобщо трябваше да се оправдава за апартамента, подарен ѝ от собствените ѝ родители? И защо някой смяташе, че има право да ѝ диктува как да живее в собствения си дом?
Не след повече от половин час „гостите“ започнаха да се изнасят. Заедно с тях си тръгна и Явор.
— Ще си разчистиш сама. Нали си… стопанката тук! — изсмя се той подигравателно на прага.
Когато входната врата се затвори зад последния човек, Росица за първи път от дни насам си пое дълбоко въздух. В тишината имаше нещо лечебно.
Огледа разхвърляната всекидневна и без да губи време, първата ѝ спирка беше съседният апартамент.
— Чичо Борис, ще можеш ли да смениш ключалката? — подаде тя кошница с плодове и няколко бутилки коняк и вино — същите, които Явор беше купил за угощението.
— Пак с дарове, а? — усмихна се Борис Калинов, докато ги поемаше и ги подаваше на съпругата си, приветливата Силвия Бургаска. — Я да видим какво можем да направим.
Като опитен ключар, Борис смени бравата още същата вечер. Росица усети истинско облекчение, когато чу щракването на новия механизъм.
След това се зае с почистването.
Три часа по-късно апартаментът блестеше. До входа стоеше голям куфар с дрехите на Явор, а до него — обемен чувал с разни вещи от балкона, които според него бяха „безценни“.
С чаша чай в ръка, Росица направи онлайн поръчка за нов хладилник и кафемашина.
На следващия ден към куфара се прибавиха още две неща — кафемашината, подарена на Явор от майка му, и хладилникът, който също беше подарък от Галина Данаилова.
В неделя вечер Явор се появи пред вратата, раздразнен и объркан.
— Какъв е този хаос? Защо ключът не става? Пак ли си пипала нещо? Без мъж в къщата всичко се разпада! — мърмореше той, без да осъзнава какво го очаква.
— Разчистих. Основно — отвърна спокойно Росица. — А сега и ти си тръгвай. Вещите ти са събрани, подаръците също. Вземай всичко и отивай там, където си нощувал. Там си канете гости и си мерете успехите. Аз приключих.
— Ти осъзнаваш ли как ще ти е без мъж? — попита той, гледайки купчината си багаж.
— Почти нищо няма да се промени, Явор. Само ще е по-тихо. И между другото, чичо ти беше напълно прав вчера — защо ми е съпруг, ако трябва да викам „мъж за един час“?
— Не го слушай, беше пил и говореше глупости!
— Не. Казваше истината — усмихна се тя. — Стига толкова. Имам други ангажименти.
Явор си тръгна ядосан, без дори да вземе вещите си.
На работа Росица изключи звука на телефона и се потопи в задачите си, игнорирайки пропуснатите обаждания от него и роднините му. Единствените хора, с които се свърза, бяха родителите ѝ — помоли ги за помощ с извозването на багажа.
Баща ѝ, Красимир Марков, пристигна с хамали точно когато тя се прибираше след работа.
— Какво си намислила, Росице? — появи се на вратата Галина Данаилова.
— Оказа се, че сте били права. Прекалено различни сме — отвърна Росица, гледайки я право в очите.
— Изгонваш го?
— Не. Развеждам се.
— Тогава по закон всичко се дели!
— По закон постъпих. Всичко, което сте подарили на Явор, е приготвено. Общи вещи нямаме.
— А жилището?
— Апартаментът е мой. Не подлежи на делба.
— Тогава поне по съвест! — възмути се жената.
— За съвест тук няма какво да се дели — намеси се Красимир Марков.
— Ще се съдим! — изсъска Галина.
— Заповядайте. Само си намерете добър адвокат и не пестете за консултации — отвърна спокойно мъжът и даде знак на хамалите.
Когато камионът потегли, бащата прегърна дъщеря си.
— Мислех, че няма да доживея този ден. Как ме дразнеше! Тече кранът, а той само гледа — призна той.
— Може би просто не умее? — предположи Росица.
— На роднините звъни, а на майстор — не? Не ме разсмивай. Вярваш ли си сама? — усмихна се той. — Хайде, аз тръгвам. Ще дойдеш ли? Майка ти готви.
— Не, тате. Искам сама — да измия пода в коридора, да си сготвя нещо и да гледам филм.
— Настанявай се — намигна той и излезе.
Росица подаде документи за развод, блокира всички номера на Явор и роднините му, поръча си пица и пусна комедия.
За първи път от дълго време си позволи да не прави нищо. Без забележки, без напрежение и без чужди събирания в кухнята.
Явор опитваше да се срещне с нея, но продължаваше да се държи като човек, който има власт — над кого и защо, дори той не знаеше.
Росица се справяше прекрасно сама. Започна да спи по-добре и да се усмихва по-често.
Те наистина бяха прекалено различни.
Разводът мина спокойно — явно след като се бяха консултирали с юрист.
Росица пожела на бившия си съпруг щастие — някъде далеч от нея — и уверено пое управлението на живота и дома си.
Както беше и преди.
Чичо Борис беше прав. Нищо съществено не се беше променило.
Само че сега беше много по-спокойно.
