Росица пое дълбоко въздух и продължи с по-тих, но твърд тон. Родителите ѝ бяха видели ясно как се отнасят към жилището им, какъв е реалният принос на всеки и сами си бяха направили изводите.
— Можеха поне да попитат защо се стигна дотук, нали? — отново избухна Явор, усещайки как гневът му търси излаз.
— За какво да питат? Твоите никога не питат. Те просто решават и действат, все едно всичко им се полага — отвърна тя без колебание.
— Това не е едно и също!
— Абсолютно същото е — каза Росица уморено, сякаш разговорът вече я беше изцедил напълно, и излезе от кухнята.
Обменът им приличаше на диалог между хора, които не се чуват — единият говори, другият не възприема.
Още на следващия ден на гости се появиха майката на Явор и сестра му. Влязоха без излишни заобикалки, сякаш идваха на проверка.
— Слушай ме добре, мила — започна Галина Данаилова още от прага. — В едно семейство има ред. А редът е такъв: Явор е мъжът и той трябва да решава всичко.
— Да, така е — кимна и Златка, сякаш повтаряше заучена фраза. — Главата на семейството е той.
— Добре — отвърна Росица хладно. — Нека тогава той и поеме всичко.
— Осъзнаваш ли колко унизително е за него това положение? — попита свекървата с остър поглед.
— Имате предвид апартамента?
— Разбира се! Той тук живее като временен обитател. Един мъж трябва да се чувства стопанин — да носи отговорност за дома и жената си.
— Тогава нека си изгради собствен дом и да отговаря за него — сви рамене Росица. — Моите родители ми подариха жилището, защото така решиха.
— Грешка! — възмути се Галина Данаилова.
— А вие грешите, като си позволявате да ми поставяте условия — отсече младата жена и се зае да приготвя вечерята, която беше планирала още преди тези неканени посещения.
— Ето как парите развращават хората — подхвърли с презрение свекървата, но отговор не последва.
Цяла седмица въздухът в апартамента беше напрегнат. Темата уж беше приключена, но горчивината си стоеше.
През уикенда Явор реши да направи събиране у дома. Покани не само майка си и сестра си, а и куп други роднини.
— Роси, ставай! — разтърси я той още по тъмно. — След малко ще идват хора, а тук е хаос и няма нищо за ядене.
— Какви хора? Защо? — попита тя сънено, без да отваря очи.
— Ще празнуваме твоя „подарък“ — усмихна се той с прикрита злост. — Хайде, стопанке, време е да се развихриш!
— Полудял ли си? Аз никого не съм канила. Ти си ги поканил — ти се оправяй — изръмжа Росица и се зави по-дълбоко.
— И така ли ще посрещнеш гости?
— Няма да ги посрещам.
— Ясно… никакви домакински качества — подхвърли язвително Явор. — Както си и мислех!
— Значи реши да ме изпитваш? — тя вече беше напълно будна и ядосана.
— Точно така. И резултатът е ясен — от теб домакиня не става. Аз, ако бях истински стопанин, щях да направя всичко перфектно.
— Тогава го прави в твоя дом! Тук аз не искам гости. Особено непоканени!
— Аха… значи семейството ми не ти е важно. А нали говореше, че всичко е общо… — въздъхна той театрално.
— Когато започнеш да се държиш като съпруг, ще говорим. Сега просто ме провокираш. Отговорих ти по същия начин. Ако не ти харесва — погледни се в огледалото — каза Росица и влезе в банята.
Гости без предупреждение? Нямаше намерение да играе ролята на любезна домакиня. Умората вече я беше обзела.
Явор, осъзнал, че помощ от нея няма да има, започна сам да чисти и поръча храна. Все пак той беше инициаторът.
Росица наблюдаваше безучастно, като в съзнанието ѝ все по-ясно се оформяше образът на човека до нея.
Не ѝ се наложи да мисли дълго.
На масата се събраха само негови роднини.
— Ти ли приготви всичко това? — попита Галина Данаилова с престорено учудване.
— Не, Явор — усмихна се Росица спокойно.
— Е, това беше ясно — подсмихна се свекървата.
— Какво точно? — престори се, че не разбира Росица, докато разговорът около тях затихваше.
— Такива дреболии показват кой е истинският стопанин — обясни покровителствено Галина.
— Аз пък си мислех, че документите показват това — отвърна Росица.
— Именно! Трябва да се прехвърлят. Явор е мъжът, следователно той е стопанинът — заяви доволно свекървата.
— Интересно — усмихна се Росица. — Аз мислех, че който кани гости, той носи отговорност. А за да си стопанин, не стига да събереш хора без знанието на жена си — трябва и крушка да смениш, и кран да оправиш. Не е ли така?
— Я чакай… а кой ги прави тези неща? — намеси се чичото на Явор.
— Майстор, който аз викам — обясни тя.
— Сериозно? — намръщи се той.
— Явор просто не се чувства стопанин — побърза да го защити Галина. — Апартаментът е на родителите ѝ.
— Собственик или не, мъжът трябва сам да завие една крушка — поклати глава чичото. — Или помощта към жена ти вече не е мъжка работа?
— Просто…
— Просто не смяташ, че е важно — прекъсна го Росица.
— И защо ѝ е такъв мъж? — учуди се чичото, вече почерпен.
— И аз това се питам — вдигна рамене тя.
— Получи апартамент и се възгордя! — изсъска Златка.
— Не, Златке. Апартаментът просто показа кои сте — усмихна се Росица. — И да, прави сте — твърде различни сме.
— Ти изобщо не си от нашата черга! Благодарна бъди, че те приехме! — избухна Галина.
— Благодаря, стига толкова — Росица се изправи. — Имам работа. До девет вечерта тук не искам никого.
— А ако не си тръгнем? — изсмя се злобно Златка.
— Ще извикам полиция. Като собственик — отвърна спокойно Росица, а тишината, която последва, ясно подсказваше, че следващият сблъсък вече е неизбежен.
