Любопитството на всички растеше с всеки изминал ден – никой не разбираше какъв точно е поводът за тържеството и защо домакините бяха толкова тайнствени.
— Да не би най-накрая да са ви прехвърлили апартамента? — предположи Златка Любомирова, когато брат ѝ ѝ се обади по телефона. — Доста време им отне, ако е така.
— Дано — отвърна сухо Явор Живков, без да звучи особено уверен.
В събота вечерта всички се събраха около масата. Въздухът беше наситен с напрежение и очакване. Красимир Марков стана, прочисти гърлото си и пое думата.
— Скъпи наши, днес наистина не сме се събрали просто така — започна той с широка усмивка, оглеждайки зетя и неговите близки. — Дълго наблюдавахме как младите живеят заедно, как се справят и какви решения вземат. След като апартаментът е техен дом, редно е и отговорността за него да бъде изцяло тяхна. От този момент нататък ние ще сме тук само като гости.
— Как така? — възкликна Галина Данаилова, видимо смаяна. — Искате да кажете, че подарявате жилището?
— Точно така — кимна Красимир, забелязвайки как лицето на Явор и роднините му се озарява от радост.
— И понеже в нашето семейство уважаваме традициите, които вие донесохте — включи се Емилия Дунавска, едва сдържайки усмивката си, — вчера финализирахме документите. Апартаментът вече е официално дарен на Росица Радославова.
— Какво? — едновременно прозвуча от страната на гостите. Усмивките им замръзнаха, а объркването беше очевидно.
— Това не е редно! — възмути се Галина. — Те са семейство. Явор е законният съпруг на дъщеря ви.
— Именно затова — спокойно отвърна Красимир. — Какво значение има на чие име е собствеността, след като живеят заедно? Всички решения за дома и досега ги вземаше Росица. Така че това е напълно логично. А при нужда винаги може да се уреди адресна регистрация. Нали, зетко?
Росица наблюдаваше с интерес как израженията на Явор и родителите му се променят, а Златка стисна устни в открито недоволство.
— Освен това ние имаме пълното право да правим подаръци така, както намерим за добре — добави Красимир. — Съгласна си, нали, сватя?
— Не е същото — отвърна мрачно Галина. — Едно са дребните подаръци, съвсем друго — апартамент. Ние винаги сме подарявали неща, които на Явор реално са му необходими.
— А този апартамент е нужен именно на Росица — отвърна баща ѝ без колебание.
— Но и на Явор му е нужен!
— Тогава вие му подарете — вдигна рамене Емилия. — Ние решихме да зарадваме дъщеря си. А щом са семейство, ще живеят заедно, нали?
В този момент разговорът сякаш удари в стена. Без да кажат повече, Явор и неговите близки побързаха да си тръгнат.
— Явно гледаме на живота по различен начин — въздъхна Галина на тръгване.
— Всъщност мисля, че гледаме еднакво — усмихна се Красимир. — Просто се учим от вас.
— Трябва ми малко време… ще изляза да се поразходя — каза Явор, без да поглежда жена си.
— Разбира се — отвърна Росица с хладна ирония. — Разбирам колко е тежко човек да получи апартамент.
— Напълно очаквано — отбеляза Емилия, докато затваряше вратата. — Хайде на масата! Такъв повод не се пропуска.
— Кой точно повод? — подсмихна се Красимир.
— Всички наведнъж — каза тя. — Ще вечеряме и ще си тръгнем. Направихме каквото трябваше. — После прегърна дъщеря си. — Идваш ли с нас?
— Не, мамо. В понеделник съм на работа. А и… разбрах нещо важно.
— Какво, мила?
— Че сме твърде различни — усмихна се тъжно Росица. — И осъзнаването дойде точно сега.
— Много хора стигат до това прозрение след двайсет години брак — каза баща ѝ, прегръщайки я. — Ти просто го разбра навреме.
Останаха още малко, поговориха спокойно, прибраха масата, след което родителите си тръгнаха към дома, който сами бяха изградили и в който се бяха нанесли окончателно едва преди половин година.
Те никога не бяха купували коли или финансирали ремонти — всичко бяха влагали в строежа. Но години по-късно подариха апартамент. Този, който бяха купили, когато дъщеря им беше едва на десет, работейки без почивка.
И нямаше намерение да се съобразяват с ничии чужди представи за семейство.
Както обичаха да казват сватовете — подаръците се правят по собствено усмотрение.
Явор се прибра късно вечерта.
— Осъзнаваш ли колко е несправедливо? — започна той, влизайки в кухнята, където Росица пиеше чай.
— Кое по-точно?
— Родителите ти демонстративно ме изключват. Все едно не ме приемат.
— Защо мислиш така?
— Защото подаряват жилището само на теб. Нарочно! Да нямам права, ако нещо се случи. Чувствам се като квартирант.
— Те просто последваха примера на твоите — отвърна спокойно Росица. — Твоите подаряват всичко само на теб. Значи и мен не уважават?
— Това е различно!
— С какво? — попита тя. — На теб не ти ли е неприятно?
— Аз съм мъж. Обидно е, че никой не се съобразява с мнението ми.
— Истинският мъж осигурява дом за семейството си, а не разчита на родителите на жена си — избухна тя.
Явор пребледня и замълча.
— Не това имах предвид… Просто сме семейство и всичко трябва да е общо — каза тихо.
— Тогава защо подаръците към теб не са общи? — попита тя също толкова спокойно.
— Трудно е за обяснение. Няма да разбереш.
— Опитай. Може и да разбера.
— Когато става дума за колата, аз се грижа за нея. Логично е подаръкът да е за мен.
— А апартаментът? Аз сменям крушките, викам майстори, подреждам, решавам проблемите — не отстъпи Росица.
— Докато беше на родителите ти, не се чувствах стопанин…
— Крушки, Явор. За да има светлина и за двама ни. А ти дори това не направи. Просто се възползваше — поклати глава тя, а напрежението между тях остана да виси тежко във въздуха, подготвяйки почвата за следващия, още по-болезнен разговор.
