— Простете ми… всички. Най-вече теб, внуче — погледът на Стефка Калинова се задържа върху Захари Ангелов. — Заради моя страх ти израсна сред тази… непрекъсната война.
Захари не каза нищо. Приближи се, пое ръката ѝ в дланите си и стисна леко. По бузата му се търкулна една-единствена сълза.
— Билетът… — прошепна той едва чуто. — Скъсах го.
В този миг Огнян Рилски рязко се изправи и излезе в коридора. Дарина Каменар веднага тръгна след него.
Той беше застанал до прозореца, впил пръсти в перваза така силно, че кокалчетата му побеляха.
— Всичките тези години… — думите му излизаха с усилие, — вярвах, че пазя семейството си. А се оказа, че…
Дарина докосна рамото му плахо, почти несигурно. За пръв път от безброй време той не се дръпна.
От стаята се чу отслабналият глас на Стефка Калинова:
— Прибирайте се. Утре… ще говорим. Ако има време.
Навън ги посрещна нощта. Дъждът беше спрял, улиците спяха, а градът дишаше тихо. Трима души вървяха рамо до рамо по празните тротоари, без да знаят какво ще донесе утрешният ден. Но тази вечер… тази вечер бяха заедно.
Сутринта ги намери в опустялото жилище. Захари спеше свит на дивана, като дете. Дарина седеше в кухнята, втренчена в чаша чай, който отдавна беше изстинал. Огнян стоеше до прозореца — не беше мигнал през цялата нощ.
— Искаш ли да отидеш при нея? — попита Дарина тихо.
Той се обърна бавно. Под очите му се очертаваха тъмни сенки.
— Страх ме е.
Признанието увисна между тях — оголено, неочаквано честно.
— И мен ме е страх — отвърна тя и сведе поглед. — Ами ако…
— Недей — прекъсна я той рязко и вдигна ръка. — Не го изричай.
Настъпи тишина.
Отвън градът се събуждаше. Някъде далеч изсвири клаксон. Обикновено утро. Само че техният свят вече не беше същият.
Огнян изведнъж се насочи към шкафа, извади стара кутия и изсипа върху масата парчетата от счупената рамка — същите, които Захари беше събрал предния ден.
— Помниш ли как я купихме? — прекара пръст по едно парченце с ъгъл от снимката. — В онзи павилион край морето. Ти каза…
— Че ще преживее всичко — Дарина се усмихна криво, после въздъхна. — Не успя.
Той хвана ръката ѝ. Не я стисна, не я отблъсна — просто я задържа в своята.
— Можем… — поколеба се, — да опитаме да я залепим.
Дарина погледна него, после разпилените парчета.
— Хайде.
Седнаха един до друг и внимателно започнаха да напасват осколките. Захари се събуди, видя ги и без дума се включи. Никой не спомена най-важното — какво ще стане със Стефка Калинова, с брака им, с живота им оттук нататък.
Когато слънцето се изкачи по-високо, Дарина наруши мълчанието:
— Днес няма да си тръгвам.
Огнян кимна. Захари въздъхна — дали от облекчение, или от нещо друго, не стана ясно.
Допиха чая. Част от парчетата намериха мястото си, други останаха на масата.
— Тръгваме ли? — Огнян се изправи.
Излязоха заедно. Вратата се затвори тихо зад тях.
А в кухнята, огряна от утринния лъч, остана напуканата, но сглобена фоторамка. В нея — усмихнати лица.
Може би някой ден отново щяха да се усмихват така.
Но не и днес.
Днес трябваше да отидат в болницата.
И да разберат дали Стефка Калинова е успяла да им каже всичко, което е носила в себе си.
