Таксито прорязваше нощния Пловдив с превишена скорост, изпреварвайки редките автомобили, които още се движеха по мокрия асфалт. Дарина Каменар стискаше телефона до гърдите си, сякаш той можеше да я задържи на повърхността. Екранът още светеше с последното съобщение от Захари Ангелов: „Не ме търсете.“ Огнян Рилски седеше до нея, мълчалив, с ръце, свити в юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.
— За гарата, нали? — подхвърли шофьорът, поглеждайки ги в огледалото за обратно виждане.
— Да. И по-бързо, моля — изрече Дарина, впивайки зъби в устната си, за да спре напиращите сълзи.
Колата спря рязко на площада пред гарата. Под навеса, до входа, стоеше полицай, а до него — Захари. Момчето изглеждаше смазано, якето му беше подгизнало от дъжда, косата му лепнеше по челото.
— Мамо… — устните му едва се раздвижиха, щом ги видя.
Огнян скочи пръв, но студеният поглед на униформения го закова на място.
— Вие ли сте бащата? — попита служителят. — Синът ви се опита да купи билет без документи. Добре, че касиерката беше внимателна.
Дарина се втурна напред и прегърна Захари, но той остана скован, сякаш тялото му бе от дърво.
— Защо? — прошепна тя, притискайки го към себе си.
— Омръзна ми — отвърна той и отмести поглед. — Да слушам как се карате. Да гледам как татко чупи вещи. Как ти плачеш, заключена в банята.
Огнян замръзна. По лицето му премина болезнена гримаса.
— Аз… не исках… — изрече той пресипнало.
— Но го правеше — Захари за първи път го погледна право в очите. — И знаеш ли? Започнах да те разбирам. Понякога и на мен ми се иска да разбия всичко.
Дарина ахна. Огнян отстъпи крачка назад, сякаш бе ударен.
— Ще се променим — каза тя, стискайки ръката на сина си. — Кълна се.
Захари бавно поклати глава.
— Късно е. Вече си купих билет. С автобус. При Габриела в Пловдив.
Полицаят прочисти гърло:
— Момче, може би все пак е по-добре да минем през районното и да оформим протокол?
— Не — рязко отвърна Огнян. — Няма нужда. Ние… ще се справим сами.
Той пристъпи към сина си и коленичи, за да бъдат на едно ниво.
— Прости ми. Истински. Аз… не осъзнавах какво върша.
Захари дълго го гледа, после неочаквано го прегърна.
— И аз не знам какво да правя. Затова си тръгвам.
Дарина закри лицето си с длани. В същия миг телефонът иззвъня. Непознат номер.
— Ало?
— Госпожо Каменар? — обади се женски глас. — Обаждам се от онкологичния център. Свекърва ви, Стефка Калинова, дойде в съзнание. Настоява всички да дойдете веднага.
Огнян вдигна глава рязко:
— Мама?
— Казва, че има важна истина, която трябва да ви каже — добави лекарката, като гласът ѝ леко трепна. — И че вече не може да мълчи.
Болничният коридор им се стори безкраен. Дарина вървеше отпред, без да усеща как обувките ѝ лепнат по линолеума. Захари се влачеше след тях, с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Огнян спря до прозореца — отражението му в тъмното стъкло изглеждаше като на напълно непознат човек.
— Вие ли сте близките на Стефка Калинова? — появи се медицинска сестра иззад ъгъла. — Чака ви. Но ви предупреждавам — състоянието ѝ е тежко.
Стаята ги посрещна с безупречна стерилна тишина. Стефка лежеше, свързана с апарати. Очите ѝ се отвориха, когато ги видя.
— Дойдохте… — прошепна тя. — Страхувах се… че няма да успея.
Огнян се хвърли към леглото и хвана ръката ѝ — лека, почти безтегловна.
— Мамо, ние…
— Тихо — усмихна се слабо тя. — Слушай. Цялата истина.
Дарина неусетно отстъпи назад. Захари застина до вратата.
— Виновна съм — прошепна Стефка. — За всичко. Аз… аз помолих Дарина да мълчи за болестта. Страх ме беше, че ти… — тя погледна сина си, — че пак ще се сринеш. Както тогава.
Огнян пребледня.
— Кога „тогава“?
— Преди десет години. Когато ти… — тя затвори очи за миг, — когато за първи път я удари. Не от пиене. А заради мен.
Дарина вдигна рязко глава. Захари пое дълбоко въздух.
— Дойдох при вас пияна — продължи Стефка. — Вдигнах скандал. Ти се опита да ме спреш… Дарина се намеси… и ти…
— Не — поклати глава Огнян. — Това не е вярно.
— Вярно е. Просто си го изтрил от паметта си. Както и това, че на следващия ден те прибрах при мен… и цял месец те вадех от запоя.
В стаята стана толкова тихо, че се чуваше равномерното пиукане на апаратурата.
— Защо… — изрече Огнян бавно, сякаш говореше през мъгла, — защо не помня?
— Защото те е било срам — намеси се Дарина с треперещ глас. — А аз си мислех… че просто не искаш да си спомняш.
Стефка Калинова с усилие се повдигна леко в леглото, събирайки сили за думите, които тепърва щяха да излязат от устата ѝ.
