Когато Мила се прибра от занятията, още от антрето долови остри гласове, идващи от кухнята. Между тях ясно различи гласа на Радостин Дунавски. Напрежението, което бе усетила по-рано, вече бе прераснало в открит сблъсък.
— Решила ли си окончателно да съсипеш живота ми? Защо изобщо се върна тук? — изсъска той, улавяйки миг, в който родителите му не бяха наблизо.
— Нямам къде да отида… Ще завърша института и ще си тръгна — отвърна Мила тихо. Бузите ѝ пламнаха, а в гърдите ѝ се надигна познатото желание да избяга и да се скрие.
Точно тогава се намеси баща му, гласът му бе твърд и безкомпромисен:
— Можеш да живееш както намериш за добре, но Мила остава тук — заедно с детето ти и нашата внучка!
Радостин напусна дома, почти скаран с родителите си, а Мила остана. Домът отново утихна, но напрежението се задържа дълго.
Година по-късно бащата на Радостин почина внезапно. Радостин дойде за погребението, но с Мила почти не размениха думи. Зоя Воин прие смъртта на съпруга си изключително тежко — потъна в мълчание и скръб. Единствено Благовеста Атанасова успяваше да я изтръгва от отчаянието със смеха и детската си непосредственост.
След като Мила получи дипломата си, логично беше да се върне в родния си град. Но не намираше сили да остави Зоя сама. Точно тогава Радостин се появи отново. Мила започна да събира багажа си и се стараеше да не се засича с него. Когато Зоя разбра за намеренията ѝ, се разтревожи, пребледня, хвана се за гърдите.
— Къде ще ходите? Ако не бяхте ти и Благовеста, не знам как щях да преживея всичко това — умоляваше я тя.
На следващата сутрин Мила излезе много рано. Искаше да върви пеша, да подреди мислите си и да се отбие до старата си работа като медицинска сестра. Уговорката беше Зоя да заведе Благовеста на детска градина.
Но Зоя реши друго — да изпрати внучката си заедно с Радостин. Смяташе, че е време той наистина да опознае дъщеря си.
— Радостине, заведи детето до градината, кръвното ми се вдигна — помоли го тя.
— Мамо, не ме бива с деца — възрази той неуверено.
— Искаш ли да ми стане лошо навън?
Той въздъхна, хвана малката за ръка и тръгнаха. По пътя почти не говореха. Благовеста го наблюдаваше внимателно, а пред вратата на групата му каза, че мама и баба винаги я целуват за довиждане.
Радостин се смути, клекна пред нея. Детето го прегърна през врата и притисна бузата си до неговата. Той усети мириса ѝ, очите му се насълзиха, а гърдите му се изпълниха с неочаквана топлина. Целуна я. Благовеста хукна към групата, а той дълго стоя неподвижен.
Целият ден мислите му бяха при нея. Вечерта, когато Мила тръгна да я вземе, Радостин я настигна.
— Мила, искам да ми простиш. Отдръпнах се, заличих ви от живота си. Днес осъзнах, че не мога без вас, без Благовеста. Не заминавай. Ела с мен…
„Ако го беше казал по-рано…“ — мина ѝ през ума, но на глас рече:
— Простила съм отдавна, Радостине. Аз сама избрах пътя си и не съжалявам. Зоя Воин и Найден Руменов направиха толкова много за нас. Не мога да я оставя. А и ти беше женен.
— Вече не съм. И аз ще остана тук. Предложиха ми да оглавя хирургичното отделение — каза той спокойно.
В групата Благовеста се втурна първо към майка си, после към него. Отново онова чувство на нежност го заля. Към дома тръгнаха, държейки детето между себе си за ръце.
— Мамо, оставам! — извика Радостин още от прага.
— Така и трябва — усмихна се Зоя. — Най-сетне семейството е заедно. Ако Найден беше жив, щеше да е щастлив.
