— Момиченце! — обяви акушерката и вдигна бебето по-високо, за да може Мила Родопска да го види. — Истинска хубавица, цялото е на майка си.
Изтощена до краен предел след тежкото раждане, Мила едва успя да зърне личицето на дъщеря си, преди жената в бяло да я предаде в други ръце. Детето беше прегледано набързо, повито прилежно и отнесено навън.
„А той дори не подозира“, мина тъжна мисъл през ума ѝ.
Мила Родопска живееше с майка си в малко българско градче с население около седем хиляди души. Баща си никога не беше познавала — нито го беше виждала, нито беше чувала за него. Майка ѝ от години се оплакваше от непрекъснато главоболие, пиеше лекарства, но облекчение така и не идваше.
През пролетта, когато Мила вече беше в последния клас на гимназията, се случи най-страшното. Майка ѝ внезапно припадна — стоеше до дъската за гладене и без предупреждение се строполи на пода. Уплашеното момиче се втурна към телефона, за да повика линейка, но майка ѝ я спря.
— Нищо ми няма. Сигурно е от магнитна буря. Ще полежа малко и ще ми мине — каза тя с обичайния си примирен тон.
— Мамо, моля те, утре да отидем в болница. Хапчетата не ти помагат, а това не е нормално. Поне да ти измеря кръвното — настоя Мила.
На следващия ден започнаха обиколките по лекари. Прехвърляха ги от кабинет в кабинет, докато накрая дадоха направление за областния център, в онкологичната клиника. Там чуха присъдата — неоперабилен тумор на мозъка. Лекарите бяха безсилни. Хоспитализация и химиотерапия бяха предложени, но майката категорично отказа.
— Ще поживея с месец повече, а краят пак е един и същ. Само ще ме мъчат и ще си отида по-бързо — отсече тя.
Тогава Мила взе решение — щеше да кандидатства медицина, да стане лекар и да спаси майка си. Съдбата обаче не ѝ даде този шанс. Два месеца по-късно майка ѝ почина, точно два месеца преди държавните зрелостни изпити.
В този най-тежък период до Мила беше учителката ѝ по български език и литература — Теодора Софийска. След погребението момичето дори заживя у нея, защото не намираше сили да остане в апартамента, изпълнен със спомени.
— Не губи надежда, дете. Вземи изпитите, влез в университет и стани лекар. Ще помогнеш на толкова хора. А майка ти отгоре ще се гордее с теб — утешаваше я тя.
Мила завърши училище със златен медал. По настояване на Теодора Софийска директорът изготви характеристика, в която беше отбелязано, че е сираче — с надеждата това да ѝ даде предимство при кандидатстването. Учителката ѝ помогна и финансово за първите месеци.
— Благодаря ви от сърце. Ще се изуча и ще се върна — обеща Мила.
— Не обещавай прибързано. Може пък да намериш щастието си, да създадеш семейство. Пази се — каза Теодора Софийска и я прегърна. — Обаждай се винаги. Аз съм насреща.
Нищо вече не задържаше Мила в родния ѝ град. Тя дори не опита да търси баща си, решавайки, че щом никога не се е появил, значи не я е искал. Беше приета в медицинския институт и получи стая в общежитие. Парите от учителката скоро свършиха, а със стипендия не се живееше.
Затова Мила започна работа като санитарка в поликлиника близо до общежитието. Уговори се да чисти след края на работния ден. Началничката прие с неохота, но все пак се съгласи.
Момичето пестеше от всичко — не стъпваше в студентската столова, не излизаше по кафенета. Вечерите прекарваше над учебниците или в самотни разходки из града. В групата ѝ лепнаха прякора „Блажената“.
След първата зимна сесия, която издържа блестящо, Мила се върна за кратко в родния си дом, но нощуваше отново при Теодора Софийска. Учителката я посрещна с радост и при раздялата отново ѝ пъхна пари в ръката.
— Недей, моля ви, вече работя — засрами се Мила.
— И колко изкарваш като чистачка? А едно младо момиче има нужда от дрехи. Гледам те — почти не ядеш, отслабнала си. Вземи ги и си купи рокля, дънки, маратонки — настоя тя.
Мила добре осъзнаваше, че изглежда прекалено скромно в сравнение с модерните градски момичета, които я гледаха отвисоко и с пренебрежение, докато тя се стараеше единствено да учи и да върви напред, без да подозира какви изпитания още я очакват.
