Лидия Лъвова се настани срещу съпруга си и за миг го погледна без укор.
— Знаеш ли кое е най-странното? — каза тихо. — Не изпитвам гняв. Дори някаква благодарност има в мен.
Той повдигна вежди, изненадан.
— Благодарност?
— Да. Ти ми помогна да осъзная, че съм по-устойчива, отколкото съм си представяла.
Найден замълча, после попита несигурно:
— И какво възнамеряваш да правиш оттук нататък?
— Да живея. Тук. В собствения си дом. — гласът ѝ беше спокоен и уверен. — Може би най-сетне ще се захвана с онова, за което все не ми стигаше смелост. Ще имам време за себе си.
— А Явор? — промълви той.
— Явор Старозагорски е на двадесет и една. Пълнолетен човек. Ще направи собствените си изводи кой от родителите му как е постъпил.
Найден Руменов се изправи и започна да крачи из кухнята.
— Лидия, а ако опитаме да се разберем по друг начин? — подхвърли той. — Мога да ти платя някаква компенсация…
— Компенсация за какво? — искрено се учуди тя.
— За апартамента. За годините ни заедно.
— Тоест искаш да си откупиш жилището, за да доведеш тук новата си жена? — погледът ѝ беше ясен.
— Не го казвам така грубо…
— А как да го кажеш? — прекъсна го тя. — Предлагаш ми пари, за да се откажа от дома си и да остана на улицата?
Лидия се засмя — леко, без горчивина.
— Знаеш ли, преди време щях да приема. От съжаление към теб. Щях да си кажа: „Горкият, не е нарочно, просто се е влюбил.“ Щях да отида при сестра си и дори да ти се извиня, че не съм успяла да те задържа.
Тя се изправи и застана до прозореца.
— А сега виждам ясно: ти ме смяташе за удобна глупачка, която ще преглътне всичко.
Обърна се към него.
— И познай какво — грешиш.
— Значи няма да си тръгнеш? — попита той.
— Не. Ти ще си тръгнеш. Днес. И ще вземеш само личните си вещи.
— А ако откажа?
Лидия Лъвова го погледна право в очите. В тях имаше спокойствието на човек, който най-сетне е осъзнал собствената си сила.
— Тогава утре Олива Каменар ще разбере, че любимият ѝ не е свободен мъж, а все още женен. И ще научи и как си планирал да уредиш жилищния въпрос. Мислиш ли, че това ще ѝ хареса?
Найден замълча.
— Имаш един час — добави тя. — В пет идват приятелките ми. Не бих искала да присъстват на семеен фарс.
Тя взе пулверизатора от перваза и започна да пръска растенията. В апартамента се възцари тишина — чуваше се само тихото съскане на водата и скърцането на дюшемето под стъпките на мъжа, който събираше багажа си.
Лидия се усмихна на любимата си теменужка.
Истинският ѝ живот тепърва започваше.
