Майка ѝ беше продала стаята си в общинското жилище и тогава ѝ беше подала парите с едно кратко обяснение: „За утре, за сигурност.“
И наистина — тези пари се оказаха основата на тяхното „утре“, на общия им старт.
Найден Руменов замълча. Думите явно търсеха пролука, но не я намираха.
— И апартаментът беше записан на мое име — продължи Лидия Лъвова равномерно. — Не от каприз. Ти тогава не работеше никъде, все още се луташe, опитваше се да откриеш себе си. А на мен банката ми поиска удостоверения за доход, за да одобри кредита.
Сега спомняш ли си?
— Но ние… нали… — той се опита да възрази.
— Бяхме се разбрали, че всичко е общо. И така живяхме. До момента, в който ти сам реши, че искаш ясно разделение.
Лидия отново седна, обви с длани чашата си. Кафето беше изстинало, но тя отпи, сякаш това нямаше значение.
— Знаеш ли, Найден, изведнъж ми просветна — ти всъщност си прав. Най-добре е да се разделим.
— Така ли? — оживи се той, макар в погледа му да пробяга сянка на безпокойство.
— Така. И щом настояваш за ново начало, нека бъде честно докрай.
Аз оставам тук — жилището е мое. А ти си търсиш ново място. Сам. Със свои пари.
— Лидия, можем да се разберем по-нормално…
— Това не е ли нормално? — усмихна се тя спокойно. — Ти искаше свобода. Получаваш я. Без уговорки.
Найден седна срещу нея. Най-хубавата му риза изведнъж изглеждаше неуместна, почти смешна.
— Но в момента нямам средства за наем или покупка…
— А аз нямам желание да те издържам — отвърна тя. — Нали сам каза, че сме зрели хора.
— Мислех, че ще решим всичко мирно…
— Именно това правим. Няма викове, няма сцени. Всеки просто взема това, което е поискал.
Ти настоя да си тръгна — оказва се, че си тръгваш ти. Къде е несправедливото?
Лидия стана, взе чашата си и се насочи към мивката. Телефонът ѝ светна — известие за доставка на продукти, поръчани още вчера.
— Трябва ми време да помисля — промърмори Найден.
— Разбира се — кимна тя, докато изплакваше чашата. — Само не протакай. Днес ще идват приятелки. Не ми се иска пред тях да водим семейни разбори.
Найден се затвори в спалнята. Лидия долавяше приглушения му, напрегнат разговор по телефона. Междувременно получи покупките, започна да реже зеленчуци — движенията ѝ бяха равни, почти успокояващи.
След около половин час той отново се появи на кухненската врата.
— Лидия, ами ако прибързахме? Нека още веднъж поговорим всичко.
— Какво точно да обсъждаме? — без да вдигне поглед от дъската, отвърна тя. — Ти вече направи своя избор, а аз съм готова да го приема.
